Но дъждовните гори на Пиурифейн се простираха на огромна площ и вероятно навсякъде бяха еднакви. Но Валънтайн се питаше дали приликата в звуците, аромата и градежа на джунглата, които си спомня отпреди години, са достатъчно основание да си мисли, че някъде тук е столицата на променящите се, Илиривойн?
Тогава, когато пътуваше със скитащите жонгльори и им хрумна щурата идея да спечелят малко рояли като поиграят пред метафорите, с тях бе Делиамбър, майсторът на врунски магии, който да подуши правилното разклонение на пътя, и доблестната Лизамон Хълтин, също веща познавачка на джунглата. А сега Валънтайн беше съвсем сам в Пиурифейн.
Делиамбър и Лизамон, ако изобщо бяха живи — в което не беше сигурен, защото през всичките тези седмици не бе общувал с тях дори насън, — се намираха на стотици километри оттук, на отсрещния бряг на Стейче. Нямаше ни вест, ни кост и от Тунигорн, когото бе изпратил да ги търси. Сега пътуваше само с Карабела и Слийт, и с гвардия от скандари. Карабела бе смела и издръжлива, но нямаше опит като следотърсач, а скандарите бяха храбри и силни, ала не твърде умни, а проницателният и трезвомислещ Слийт продължаваше да се бои от променящите се, защото така и не бе усял да се отърси от внушението на един сън от младини. Лудост беше един коронал да миткосва из пиурифейнските джунгли с толкова оскъден антураж, но лудостта май се беше превърнала в отличителен белег на последните коронали. Валънтайн си мислеше, че двамината му предшественици, Малибор и Вариакс, рано бяха намерили смъртта си, защото се бяха емнали да вършат глупости. Може би безразсъдството се бе превърнало в слабост на кралете.
И му се струваше, че ден след ден нито се приближават, нито се отдалечават: Илиривойн беше навсякъде и никъде в тези джунгли. Сякаш целият град се движеше точно пред него винаги на една и съща дистанция — пролука, която Валънтайн никога не ще успее да затвори. Защото столицата на променящите се, каквато я помнеше, представляваше струпване предимно от паянтови плетени и няколко по-солидни постройки, което навремето бе оприличил на временен, призрачен град, прелитащ тук-там по прищявка на жителите си — град-скитник, град-сън, нещо като блуждаещ огън на джунглата.
— Това следа ли е, виж, Валънтайн? — попита Карабела.
— Може би, да — отговори той.
— А може би — не?
— Може би.
Видели бяха стотици следи, досущ като тази: слаби белези, неразбираеми отпечатъци на нечие присъствие отпреди месец или може би отпреди хилядолетие, от времето на лорд Декерет. Забодена пръчка с вързана за нея перушина или парцалче, драскотини от нещо, влачено някога от някого, а се случваше да е нещо невидимо за окото — само въображаема следа, озадачаващ закърнял белег от преминаването на същества с интелект. Но нищо никога и никъде не отведе. Рано или късно следите намаляваха и се стопяваха и пред погледа лежеше само девствена джунгла.
— Да направим ли бивак, милорд? — попита Слийт.
Нито той, нито Карабела все още не бяха обелили дума против тази експедиция, колкото и безразсъдна да им изглеждаше. Валънтайн се питаше дали разбират колко е важна за него тази среща с кралицата на променящите се? Или само от страх пред гнева на краля и съпруга пазеха мълчание през тези седмици на безцелно скиталчество, след като със сигурност смятаха, че той би могъл по-добре да оползотвори времето си в цивилизованите провинции, като се бори с ужасната криза? Или просто — което беше най-лошото — му угаждаха, докато проправяше безумния си път през тези обрасли, размити от дъжда горски полянки? Не смееше да попита. Питаше се само колко дълго ще преследва целта си въпреки засилващото се убеждение, че никога не ще намери Илиривойн.
Когато спряха да пренощуват, той сложи сребърната диадема на Господарката и отново се потопи в транс, в състояние, отхвърлящо съзнаваното, и изпрати духа си през джунглата, като търсеше Делиамбър, търсеше Тизана.