— Ще е лудост, защото има толкова други неща за вършене — каза Валънтайн и замълча.
Взе разсеяно два от предметите, които държеше Залзан Кавол, и започна да ги подхвърля от ръка в ръка. Болести, глад, лъжекоронали. Лудост. Хаос. Биологична война. Гневът на Божествения. И един коронал, който се мотае из джунглата в името на една налудничава мисия? Не. Не!
— Имаш ли представа, къде сме сега, Делиамбър? — попита той.
— Горе-долу три хиляди километра на югозапад от Пилиплок.
— И за колко време бихме стигнали до града?
— Точно сега не бих ходил в Пилиплок, Валънтайн.
— Защо?
— Опасно е.
— Опасно? За един коронал? Само преди месец-два ходих там и всичко беше наред, Тунигорн!
— Нещата се промениха. Имаме сведения, че Пилиплок се е самопровъзгласил за свободна република. Складовете пращят от провизии и гражданите се боят храната да не бъде реквизирана за нуждите на Кинтор и Ни-моя. Затова Пилиплок се е отделил от общността.
— Свободна република? Немислимо! — възкликна Валънтайн.
— Гражданите на Пилиплок са на друго мнение. Не е ясно как ще те приемат. Разумно е да се отиде другаде, докато се изясни положението — каза Тунигорн.
Валънтайн се ядоса.
— Да се страхувам да вляза в един от собствените си градове? Още с пристигането ми Пилиплок отново ще ми бъде верен!
— Нима? — попита Карабела. — Това е Пилиплок с присъщите му надутост и себичност. А ти пристигаш там като дрипльо, с очукан флотер. И смяташ, че ще те приветстват? Наясно са, че са извършили предателство и едва ли ще рискуват доброволно да се предадат в твоя власт. Според мен можеш да влезеш в Пилиплок само начело на армия.
— И аз мисля така — добави Тунигорн.
Ужасен, Валънтайн погледна Делиамбър, Слийт и Ерманар, които срещнаха погледа му мълчаливо, тъжно и мрачно.
— Значи отново съм свален? — попита Валънтайн, без да се обръща към никого конкретно. — Отново съм дрипав скитник, така ли? Да не смея да вляза в Пилиплок? Аз? Сигурно лъжекороналите от Кинтор и Ни-моя имат армии, но не и аз. Какво да правя? Пак ли да стана жонгльор? — Той се засмя. — Не. Коронал съм и такъв ще си остана. Да се измъкваме от тази джунгла. Изведете ме до някой от крайбрежните градове, където все още ме почитат. И тогава ще продължим пътя си, като търсим съюзници и възстановим световния ред.
— И къде ще намерим съюзници, милорд? — попита Слийт.
— Където може — отвърна Валънтайн, като сви рамене.
8
Докато пътуваше през долината Глейдж към Лабиринта, Хисун съзираше навред признаците на хаоса — дори в тази спокойна и плодородна област на Алханроел почти осезаемо се усещаше напрежение.
Лабиринтът не беше се променил много, а Хисун — да. Усети промяната още от мига, в който влезе през Отвора на водите — големия и разкошен церемониален портал, традиционно използван от властниците на Маджипур при посещението им във владенията на понтифекса. Зад него лежеше топлият мъглив следобед на долината Глейдж, ухаещите ветрове, зелените хълмове, радостния пулсиращ сияй на яркото слънце. Пред него се простираше вечната нощ на Лабиринта с тайните херметични извивки, с острия блясък на изкуственото осветление, странната безжизненост на въздуха, недокоснат от вятъра или дъжда. И когато престъпваше прага между двете царства, Хисун се смрази от страх при мисълта, че масивната врата зад гърба му ще се хлопне и от хубавото в този свят занапред ще го отделя някаква ужасна бариера.
Изненада се, че само след година-две живот в Замъка Лабиринтът му се вижда толкова отблъскващ. И осъзна, че досега не е разбирал истински страха на лорд Валънтайн от мрачните дебри на подземния свят.
Имаше и още една промяна. При напускането на Лабиринта за тукашните обитатели, които не се трогваха особено от светската помпозност, той беше един нищо и никакъв посветен рицар. Сега, само след няколко години, Хисун се завръщаше като принц и член на Регентския съвет. А жителите на подземния свят винаги се бяха впечатлявали от властта, особено когато с нея се бе сдобил един от своите. Хиляди се бяха стекли за посрещането му и се блъскаха и суетяха, за да го видят как преминава през големия портал с царския флотер и с пищна свита, сякаш бе пристигнал самият коронал. Не се чуваха поздравления, писъци и скандирания, защото жителите на Лабиринта не си падаха по тези неща. Но всичко живо зяпаше. Мълчаливи, благоговеещи или завиждащи, те гледаха навъсено как минава кортежът. Стори му се, че зърна Ванимун и хубавата му сестра, и Гиснет, и Хеулан, и още половин дузина приятели от старата тайфа. Нищо чудно това да бе само трик на съзнанието. Разбра, че иска те да са там, да го видят в царските му одежди и големия флотер — някогашният агресивен дребосък от Гуаделум Корт и сегашният принц и регент Хисун, озарен от ореола на Замъка, който го обкръжаваше като светлината на второ слънце. Няма нищо лошо за малко да се отдадеш на дребна суета, нали? Да, разбира се, защо не? Човек може да си позволи от време на време малко да издребнее. Това важи дори за светците, а Хисун никой никога не го беше обвинявал в святост. В крайна сметка си каза, че самодоволството действа дори здравословно, стига да не се прекалява с дозировката.