— И къде ще отида?
Той отново се поколеба.
— Мисля, че ще ме направят коронал, майко — тихо каза той. — И тогава ще ти се наложи да отидеш на Острова и да се заловиш с нова и трудна работа. Разбра ли ме?
— Разбрах.
— Готова ли си?
— Ще направя каквото трябва — каза тя с усмивка и поклати глава, сякаш не вярваше. Сетне се отърси от неверието и протегна ръце за прегръдка.
9
— Сега да разпространим вестта — каза Фараатаа.
В часа на Пламъка, по обед, слънцето се извисяваше в зенита над Пиурифейн. Днес нямаше да падне нито капка дъжд: валежите в деня за разпространение на вестта бяха недопустими, защото това се правеше в сухо време.
Той стоеше върху плетения подиум, зареял поглед над обширното сечище в джунглата, дело на последователите му. Хилядите повалени дървета бяха отворили голяма рана върху гръдта на страната. И на това огромно открито пространство неговите хора стояха рамо до рамо докъдето стигаше погледа. От двете му страни се издигаха стръмните пирамидални очертания на новите храмове, почти толкова величествени, колкото и подиумът, на който стоеше. Строени бяха от преплитащи се в старинни мотиви кръстосани греди, а на върховете им се вееха двата флага на изкуплението — червен и жълт. Това беше новият Велализиер, тук, в джунглата. Фараатаа бе решил следващата година по това време тези ритуали да бъдат извършени в истинския Велализиер отвъд морето, който най-после отново щеше да бъде осветен.
Извърши петте промени, като с лекота и тържественост преминаваше от една в друга форма: Червената жена, Слепия гигант, Одрания мъж, Последния крал. И всяка промяна бе придружена от съскащите викове на наблюдателите, а когато извърши петата и с усилие се задържа във формата на Принца, комуто е съдено да дойде, звукът бе съкрушителен. Сега те крещяха името му в непрестанно нарастващо кресчендо: „Фараатаа! Фараатаа! ФАРААТААА!“
— Аз съм Принцът, който ще дойде, и Кралят, който е — извика той, както често бе викал в сънищата си.
Те отвърнаха:
— Съединете ръце и дух и нека повикаме Водните крале!
И те съединиха ръцете и съзнанията си, а той усети как силата им нахлува в него и изпрати своя зов:
— Братя в морето!
Чу музиката им. Усети как едрите им туловища се размърдват в дълбините. Отзоваха се всички крале: Маазмурн, Гируц, Шейтун, Диис, Нараин и другите. И се съединиха, и предадоха от силата си, и се превърнаха в инструмент за неговите думи, които тръгнаха към всяка страна, към всички, способни да ги доловят.
— Неприятели, чуйте! Обявена ви е война и вече сте победени. Дойде времето на изкуплението. Не можете да ни противостоите. Не можете. Започнахте да изгивате и за вас няма вече спасение.
Наоколо извисиха гласове неговите хора:
— Фараатаа! Фараатаа! Фараатаа!
Кожата му заблестя. Очите му сияеха. Станал бе Принца, който ще дойде, станал бе Кралят, който е.
— Четиринадесет хилядолетия този свят беше ваш, но сега си го върнахме. Вървете си оттук, чуждоземци! Качвайте се на корабите си и заминавайте за звездите, от които дойдохте, защото този свят вече е наш. Вървете си!
— Фараатаа! Фараатаа!
— Вървете си или ще понесете бремето на нашия гняв! Вървете си или ще ви отнесе морето! Вървете си или за никого няма да има пощада!
— Фараатаа!
Той широко разпери ръце. Отвори се за надигащата се енергия на всички, чиито души бяха свързани пред него, и на водните крале — неговата подкрепа и утеха. Знаеше, че е изтекло времето на заточение и скръб. Свещената война бе почти спечелена. Предстоеше да бъдат смазани крадците на света, които се бяха пръснали из него като вредни насекоми.
— Чуйте ме, неприятели! Аз съм Кралят, който е!
И поддръжниците му оглушително запригласяха:
— Чуйте го, неприятели! Той е Кралят, който е!
— Часът настана! Няма да видите бял ден! Ще бъдете наказани за престъпленията си и никой не ще се измъкне жив! Махнете се от нашия свят!
— Махнете се от нашия свят!
— Фараатаа! — деряха се те. — Фараатаа! Фараатаа!
— Аз съм Принцът, който ще дойде. Аз съм Кралят, който е!
И те му отвръщаха в хор:
— Да живее Принцът, който ще дойде, и Кралят, който е!
ЧЕТИРИ
КНИГА НА ПОНТИФЕКСА
1
— Странен ден, милорд. Короналът отива като просяк при Краля на сънищата — каза Слийт, като закриваше с длан лицето си, за да се защити от духащия откъм Сувраел безмилостен горещ вятър. Само след часове щяха да акостират в Тологай — най-голямото пристанище на южния континент.
— Не като просяк, Слийт — спокойно парира Валънтайн. — Като брат по оръжие, който търси помощ срещу общ неприятел.