Имаше само три изнасяни от Сувраел неща, които оказваха някакво по-съществено въздействие върху останалата част на Маджипур. Едното беше вятърът. Целогодишно изливащият се потоп от обгарящ въздух връхлиташе брутално южните брегове на Алханроел и Зимроел и ги превръщаше в кещо почти толкова неприятно, колкото и самия Сувраел. Другото беше месото. На запад издигащата се от морето мъгла навлизаше във вътрешността на пустинния континент и поддържаше обширни пасища за добитъка, изнасян по вода за другите континенти. И третата стратегическа стока на Сувраел за износ бяха сънищата. Вече хиляда години Барджазидовците господстваха над това царство от своите обширни владения. С помощта на устройство, чиято тайна се пазеше ревниво, те наводняваха света със своите послания — сурови и тревожни проникновения, които търсеха и намираха всеки, причинил или само замислящ да причини вреда на свой ближен. По свой груб и суров начин Барджазидовците бяха съвестта на света и отдавна се бяха превърнали в пръчката и камшика, чрез които върховният триумвират поддържаше своя по-благ и мек начин на управление.
Навремето, при първия си неуспешен опит за бунт през ранното царуване на Валънтайн, метаморфите, разбрали мощта на Краля на сънищата, коварно бяха подменили умиращия Симонан Барджазид с един от своите. Това бе довело до узурпирането на трона от най-младия син на Симонан — Доминин, който не подозираше, че към тази безразсъдна авантюра го бе подтикнал не неговият баща, а преобразяващ се измамник.
Валънтайн си помисли, че Слийт има право: странно е, че сега короналът, чиято власт е застрашена, трябва да се обърне към Барджазид почти като молител.
Дошли бяха в Сувраел почти случайно. След като се оттеглиха от Пиурифейн, поеха право на югоизток, към морето, защото би било лудост да се насочат към разбунтувалия се Пилиплок, а по брега на Гихорна нямаше градове и пристанища. Накрая се озоваха в изолираната зимроелска провинция Белатюл — влажна тропическа страна с висока трионова трева, пикантно ухаещи мочурища и змии с пера.
Тук живееха главно хджорти — сериозни, навъсени люде с изпъкнали очи и големи усти, които си вадеха хляба предимно с корабна търговия: получаваха стоки от цял Маджипур и ги караха в Сурваел срещу добитък. Поради кризата сега търговията беше вяла. Но поне нямаше глад, защото провинцията се изхранваше сама благодарение на изобилния риболов и слабото, но незасегнато от вилнеещите из останалите провинции болести. Белатюл изглеждаше спокойна и бе останала лоялна към централната власт.
Валънтайн се надяваше да отплава оттук към Острова, за да се посъветва с майка си. Но собствениците на кораби го предупредиха най-сериозно, че точно сега е опасно да отпътува за Острова.
— Нито един съд не е потеглял натам от месеци — казаха му те. — Заради драконите. Направо се побъркаха — размазват всичко, което им се мерне в тези води. Пътуването на север или на изток е равносилно на самоубийство.
Според тях чак след шест до осем месеца последното драконово стадо ще завърши пътешествието си към северните води и морският трафик отново ще се отприщи.
Перспективата да клечат на това затънтено място ужаси Валънтайн. Връщането в Пиурифейн изглеждаше безсмислено, както и всички останали преходи. Но изникна друга възможност.
— Можем да ви закараме до Сувраел, милорд — казаха капитаните. — Драконите не са навлезли в южните води и пътят остава безпроблемен. — Сувраел? Отначало идеята изглеждаше странна. Но после Валънтайн си помисли: защо не? Помощта на Барджазидите можеше да се окаже ценна. А може би имаше някакъв морски път оттам до Острова или Алханроел…
Значи така: Сувраел. Пътуването трая кратко. И ето че флотата на морските търговци от Белатюл вече нализаше в пристанището на Толагай.
Градът се пърлеше на следобедната жега — неприветно място, безличен хаос от ниски постройки с кален цвят, пръснати по брега чак до безкрайно далечния хребет от ниски хълмове, който бележеше границата между крайбрежната равнина и бруталната вътрешна пустиня. Докато кралската флотилия бе екскортирана към брега, Карабела хвърли смутен поглед към Валънтайн, който я окуражи с усмивка, но не твърде убедително. В този миг замъкът Връхни изглеждаше далечен като химера.
Но в двора на митницата чакаха пет великолепни флотера с ярка лилаво-жълта украса — цветовете на Краля на сънищата. Пред тях се бяха строили гвардейци с униформи в същите цветове. И когато Валънтайн и Карабела приближиха, от един от флотерите слезе висок, силен мъж с гъста черна тук-там прошарена брада и бавно закрачи към тях, като леко накуцваше.