Валънтайн добре помнеше това накуцване — насреща се задаваше не кой да е, а самият Доминин Барджазид, бившият узурпатор, завладял с измама тялото му, за да управлява в замъка Връхни, превъплътен като Валънтайн, чиято същност бе преселена в друга физическа обвивка.
— Добре дошли, милорд — произнесе топло Доминин Барджазид. — Оказвате ни голяма чест с това посещение, на което се надяваме от години.
Когато смирено направи звездния знак, ръцете му трепереха. Валънтайн също се вълнуваше. Странно и смущаващо бе да видиш отново себе си в първоначалния си облик, сега възприет от друг. Да видиш как чужда душа те гледа със собствените ти очи. Развълнува го и искреното гостоприемство на някогашния узурпатор, сега така цялостно освободен и пречистен от предателството си.
Имаше хора, които жадуваха Доминин да бъде осъден на смърт, но Валънтайн никога не даде ухо на тези приказки. Може би варварските крале от далечни праисторически светове са екзекутирали неприятелите, но не и тук, в Маджипур. А и Доминин тогава беше превъртял след откритието, че баща му, предполагаемият Крал на сънищата, в действителност е метаморфски шарлатанин.
Безсмислено би било да наказва този несретник, ето защо след като си възвърна трона, Валънтайн му опрости всичко и го отпрати обратно в Сувраел. След няколко години Доминин измоли разрешение да дойде в замъка и най-смирено, на колене измоли прошка за старите прегрешения.
Но сега беше друго — Валънтайн беше едва ли не бежанец, а това бяха собствените владения на Доминин.
— Моят царствен брат Минакс ме изпрати тук, милорд, за да ви отведа в двореца Барджазид, където сте наш гост — каза Доминин. Ще пътувате ли с мен в първия флотер?
Дворецът бе доста далеч от Толагай, в една жестока и печална долина. Валънтайн го беше сънувал понякога — зловеща, заплашителна постройка от тъмен камък с фантастична редица от островърхи кули и ръбести парапети. Явно бе проектирана така, че да плаши окото и да вдъхва ужас.
— Какво грозилище! — прошепна Карабела, щом наближиха.
— Почакай! — каза Валънтайн. — Само почакай!
Подвижната вертикална решетка се вдигна и те се озоваха във вътрешността, която нямаше нищо общо с фасадата. Просторни дворове с тиха музика на плискащи се фонтани и прохладен ухаен ветрец замениха мъчителния пек на света извън каменните стени. Слуги в ливреи с разхладителни напитки и вина и оркестър очакваха гостите. А в центъра на живописната група се открояваха две фигури със свободни бели одежди. Единият бе загорял под пустинното слънце мъж с ястребово лице и златна диадема, отличителен знак на маджипурските властници. Несъмнено това бе самият Минакс Барджазид, сегашният Крал на сънищата, наследил покойния си баща. А стоящият до него леко пълен блед мъж с благо изражение по всяка вероятност беше брат му Кристоф. И двамата направиха звездния знак и Минакс пристъпи напред, за да подаде на Валънтайн бокал с охладено синьо вино.
— Идвате тук с визита в тежки времена, милорд — тържествено произнесе той. — Но ви поздравяваме с голяма радост, колкото и сериозен да изглежда моментът. Много сме ви задължени, милорд. И сме изцяло на вашите услуги. — Тази част от речта очевидно бе грижливо подготвена. Сетне Кралят на сънищата се приведе, впи святкащите си очи в тези на коронала, и с друг тон, по-дълбок, по-личен, каза: — Можете да се подслоните тук толкова дълго, колкото пожелаете.
— Не сте разбрали правилно, Ваше Величество — спокойно произнесе Валънтайн. — Не съм дошъл тук да търся приют, а помощ в борбата, която ни предстои.
Кралят на сънищата изглеждаше смаян.
— Разбира се, имате нашата подкрепа. Но нима наистина се надявате да излезем от връхлетялата ни безпътица? Защото разгледах света много отблизо с това — Минакс Барджазид докосна своята диадема на властта — и не съзирам капка надежда, милорд.
2
Скандирането в Ни-моя пак започна час преди здрач. Хиляди, може би стотици хиляди деряха гърла: „Талимон! Талимон! Лорд Талимон! Талимон! Талимон!“ Буйният ликуващ вик се затъркаля по склоновете областта Гимбелук и заля като гигантски непреодолим талаз тихите квартали около Парка на митичните животни.
Това бе третият ден от началото на всенародното честване на най-новия от новоизлюпените коронали и тазвечершната врява нямаше равна на себе си. И по всяка вероятност бе съпроводена от метежи, плячкосване, погроми. Но на Ярмуз Китаин не му дремеше. Този ден вече се беше превърнал в един от най-ужасяващите от дългия низ денонощия в дългия му стаж като пазител на парка, покушение срещу всичко, което бе смятал за правилно, разумно и нормално — защо сега да се притеснява от малкото шум, който някакви луди вдигат в града?