Дарси стана от леглото и заоглежда пода, за дрехите си. Не откри бельото си, затова грабна шортите си и ги обу.
Остин седна.
— Какво не е наред?
— Нищо. — Тя намери горнището си и го облече. Изтръпването във венците й ставаше по-силно. О, господи, ами ако го ухапеше? Ами ако го убиеше!
Той се измъкна от леглото.
— Не си отивай. Предстои ни втори рунд.
Дарси навлече халата си.
— Аз не искам да заспивам тук. Слънчевата светлина ще проникне през прозорците. — Пъхна крака в чехлите си и добави: — Ще ми бъде по-удобно в къщата до басейна.
Той грабна чифт бельо от куфара си и започна да се облича.
— Идвам се теб.
— Не!
— Не ме отблъсквай — погледна я той остро. — Ти взе решението да дойдеш тук тази вечер и беше прекрасно. Сега не можеш да се измъкнеш.
Остра болка проряза венците й.
— Трябва да тръгвам — каза тя и отвори рязко вратата.
— По дяволите, Дарси! — приближи се той. — Ще ми кажеш какво не е наред.
— Беше прекрасно. — Очите й бяха замъглени от сълзи. — Но не може да се повтори. Съжалявам — завърши тя и се втурна по коридора.
— Трябва да поговорим — извика той. — Ще бъда при теб след пет минути.
— Хей! — отекна гласът на Гарет. — Какво става?
Дарси забърза, за да не разбере вторият агент от ЦРУ, че приятелката на Остин е вампир. Беше достатъчно лошо, че разби сърцето му. Не желаеше да изгуби работата си. Със свръхчувствителния си слух тя все още долавяше гласовете им:
— Проблем с приятелката? — попита Гарет.
— Ще се оправя — измърмори Остин. — Това е само временно.
Сълзите се стичаха от очите на Дарси, докато тя се изкачваше по стълбите към покрива. Проблемът не бе временен. Тя щеше да остане вампир завинаги.
Пет минути по-късно Остин почука на вратата на къщата до басейна. Никакъв отговор.
— Дарси, знам, че си вътре. — Беше я наблюдавал на скритата камера, докато се обличаше. Беше грабнала бутилка Шококръв и кутия кърпички, отправяйки се директно към спалнята си.
Той почука по-силно:
— Трябва да поговорим.
Вратата се открехна. Очите й бяха зачервени от плач. По дяволите, мразеше да вижда как страда. Още повече мразеше да не знае защо.
— Какво се случи, по дяволите?
— Наистина съжалявам — прошепна тя.
— Говорехме за експеримента, когато ти внезапно… чакай, това ли е? Разстроена си, защото експериментът се е провалил? — Той се опита да отвори по-широко вратата, но тя не му позволи. — Дарси, пусни ме да вляза. Знаеш, че те обичам.
Една сълза се търкулна по бузата й.
— Не мога да те моля да се откажеш от всичко заради мен.
— Не е нужно да ме молиш. Това е моят избор.
Тя поклати глава.
— Не, не искам никой да се жертва за мен. Няма да го позволя.
— Защо не? Не осъзнаваш ли, че си достойна за това.
Дарси подсмръкна, докато друга сълза се стичаше по бузата й.
— Аз не вярвам в ничия саможертва.
— Разбира се, че вярваш. Ти самата си се пожертвала, когато си спасила Тейлър.
— И виж какво стана — рухна тя. — Изгубих всичко. Няма да позволя това да се случи с теб. Постепенно ще ме намразиш. След като изгубиш работата си, приятелите и семейството си, ти ще ме намразиш.
— Не! — Остин бутна вратата с двете си ръце. — Дарси, ти беше героят за Тейлър. Остави ме аз да бъда твоят.
Тя затаи дъх и риданието я надви:
— Съжалявам — изхлипа тя и затвори вратата.
Остин се взря във вратата с невярващи очи. По дяволите! Той беше готов да даде всичко за нея, а тя затръшваше вратата в лицето му.
— Не! — Сви ръцете си в юмруци и удари вратата, след което се отправи към стаята си.
По дяволите, по дяволите, по дяволите! С всяка стъпка гневът му се усилваше. Как можа да му причини това. Той бе изминал толкова дългия път от вампиромразец до неин любовник. Не може просто така да го изхвърли.
По дяволите, няма да успее. Ще й покаже. Не може да го отхвърли толкова лесно.
Трийсет минути по-късно Дарси се изправи в леглото до седнало положение, при звука на силно чукане по вратата.