Остин слушаше, докато Гарет скачаше от мисъл на мисъл и после се промъкна в главата му, без той дори да забележи. Остин не можеше да трие спомени като вампир, но със сигурност можеше да разбърка паметта на някого чрез проектиране на противоречиви образи. Гарет спря да говори и затвори очи, когато съзнанието му се препълни с мисловните картини, които Остин му изпращаше.
— Хей, добре ли си?
Гарет потърка челото си.
— Доста е горещо тук.
— Може би си болен от нещо. Или може би това е просто резултат от вампирското ровичкане в главите ни.
— Да — кимна Гарет. — Би могло да е от това. — Той се запъти към конферентната зала.
— Идвам веднага. — Сърцето на Остин ускори ритъма си, докато се насочваше към машината за унищожаване на документи. Беше много лесно да обърка Гарет, но все пак това да бърника в главата на колега агент, твърде много приличаше на предателство. Но какво можеше да направи той? Не можеше да позволи на Шон да унищожи добрите вампири.
Сложи списъка на Гарет в машината и натисна бутона. Дявол да го вземе. Току-що се бе превърнал в двоен агент.
Той се втурна към мъжката тоалетна и изплакна лицето си със студена вода. В продължение на няколко секунди дишаше тежко, докато се успокои. След това тръгна към конферентната зала.
Гарет беше лесен за манипулиране. Шон Уилън обаче не.
Когато влезе в стаята, кимна на Гарет и Шон.
— Добро утро. — Той затвори вратата.
— Закъсня. — Шон беше седнал начело на масата. Гарет седеше отдясно с приведени рамене.
Шон почукваше с върха на писалката си по масата.
— Имаме проблем.
— Да? — Той се приближи към тях.
— Искам докладите ви, но Гарет няма такъв. Той каза, че ти също нямаш. Каза още, че вампирите са разбъркали умовете ви.
Остин седна.
— Да, мисля, че са.
— Как можа да позволиш това да се случи? — Шон го изгледа свирепо. — Мога да разбера, ако Гарет има проблем с отблъскването на техния контрол над ума, но ти… Остин, силата ти е много по-голяма от обичайното! Трябва да си бил способен да ги спреш.
Остин присви очи, сякаш се опитва да се концентрира.
— Спомням си някои неща. Но нищо, което е от значение. Не знаем къде е дъщеря ти. Съжалявам.
Шон стисна зъби.
— Какво си спомняш?
Остин сви рамене.
— Не мога да си припомня имената им, но там имаше няколко вампири. Бяха безобидни.
Шон изсумтя.
— Я, това е оксиморон, безобиден вампир.
— Те никога нямаше да ни навредят.
Шон тресна писалката върху масата.
— Разбъркали са мозъка ти. Това ти вреди.
— Спомням си някои имена — заяви Гарет. — Роберто. Не, може би беше Алберто. И имаше някаква къща на плажа.
Остин поклати глава.
— Не, беше пентхаус.
— О, да, правилно — възкликна Гарет. — Защо си спомням къща на плажа?
Остин проникна в ума на Гарет и го снабди с още образи.
— Спомням си конкурса и това, че имаше петима журита. Пудели — каза Гарет.
— Какво? — Шон го стрелна с объркан поглед.
— Съдиите бяха пухкави розови пудели. — Гарет се намръщи и потърка лъщящото си чело. — Това не може да е вярно.
— Тези копелета. — Шон стовари юмрук върху масата. — Те си играят с нас. — Той стана и започна да обикаля из стаята. — Всичко това беше загуба на време. Не сме по-близо до намирането на дъщеря ми.
Остин пое дълбоко дъх.
— Мисля, че трябва да съсредоточим усилията си върху вампирите, които в действителност нападат хора. Вампирите в ДВК просто искат да се забавляват помежду си с глупави сапунени опери и да продадат няколко бутилки Шококръв. Може да са виновни, че имат лош вкус, но в същината си, те са безобидни.
Шон спря да обикаля и се втренчи в Остин.
— Ако вампирите са бърникали в главата ти, всичко, което кажеш, е под съмнение. Няма такова нещо като безобиден вампир.
— Спомням си достатъчно от риалити шоуто, за да знам, че тези вампири никога няма да навредят на хората.
Шон му се присмя.
— Това ли си спомняш, Гарет? Група сладки безобидни вампири?
Лицето на Гарет пламна.
— Нямаше никакво хапане. Пуделите бяха мили. Исках да кажа дамите.
Шон му се намръщи.
— Изглеждаш болен. Провери ли врата си за белези от ухапване?