Водещият на новините описваше изчезването на Дарси, лицето му бе застинало във фалшива маска на притеснение. Никой не знаеше къде е.
— Тя умира в една алея, копеле такова — озъби се Остин. Само ако онзи проклет експеримент бе проработил. Ако Дарси можеше да се превърне отново в смъртна, тя щеше да престане да го отблъсква. Какво се бе объркало с експеримента? Нещо за мутирало вампирско ДНК и че бе необходимо оригиналното човешко ДНК.
Следващият репортаж започна. Репортерът се намираше в алеята зад вампирския клуб. Въпреки че тялото на Дарси никога не бе намерено, полицията бе открила нож с нейната кръв по него. Горката Дарси. Нож в гърдите.
Остин рязко се изправи. Майко мила! Окървавеният нож. Оригиналната й човешка ДНК. Той удари с ръка челото си. От това ли се нуждаеше Роман, за да проработи експеримента?
Остин облече един от костюмите си, за да изглежда сякаш все още работи в ЦРУ. Провери адреса и телефонния номер на Грегори на компютъра си и записа информацията. Обади се на няколко места и откри, че доказателствата по случая на Дарси са преместени в централния архив в Мидтаун.
Той шофира до там. Беше девет часа, събота вечерта, така че мястото беше пусто. На смяна бе само един полицай.
Остин се приближи към него и постави образа на идентификационна карта на ЦРУ в съзнанието на полицая.
— Аз съм от ЦРУ. — Той показа картата си от видеотеката.
Полицаят кимна.
— С какво мога да ви помогна?
— Трябва да проверя доказателствата по случая на Дарси Нюхарт. От преди четири години.
Полицаят бутна папката към него.
— Трябва да се подпишете.
Остин написа името Адам Картрайт.
Полицаят прегледа картотеката и извади една карта.
— Ето го. Номер 3216.
— Благодаря. — Остин изчака полицаят да го пусне вътре. Запъти се надолу по тесните пътеки между рафтовете, докато не намери кутията с етикет, на който бе написано „3216 Нюхарт“. Той го издърпа от рафта. Вътре откри счупена видеокамера, старата чанта на Дарси и в найлонова торбичка, окървавения нож. Прибра плика в сакото си и върна кутията на рафта.
Щом се качи в колата си, той огледа ножа през найлоновото покритие. Това можеше да е единственият шанс на Дарси отново да стане човек. И единственият им шанс да бъдат заедно. Той постави торбичката на седалката до него. Ръцете му трепереха докато набираше номера на Грегори на мобилния си.
— Ало? — отговори Грегори.
— Трябва да говоря с Дарси.
Последва пауза.
— Ти си Остин, нали?
— Да. Имам да кажа нещо важно на Дарси.
— Не направи ли достатъчно? Заради теб изгуби работата си.
— Нямаше да я безпокоя, ако не беше извънредно важно.
— Имам по-добра идея. Въобще не я безпокой. — Грегори му затвори.
Страхотно. Приятелите й я пазеха. Остин отиде до адреса на Грегори и паркира. Позвъни в апартамента.
— Да? — От интеркома прозвуча женски глас.
— Ти ли си, Ванда? Трябва да говоря с Дарси.
— Остин?
— Да. Трябва да покажа на Дарси нещо изключително важно.
— Тя вече го е виждала — отвърна Ванда сухо. — Виж, тя плака достатъчно заради теб. Остави я на мира.
Остин пусна бутона на интеркома с въздишка. Можеше да проникне в апартамента им, но тогава щеше да се озове сред група ядосани вампири, викащи по него. Дарси щеше да се разстрои прекалено много, за да го изслуша. Трябваше му съюзник. Някой, който можеше да представи възможността на Дарси, без да е необходимо да влиза с взлом. Шана Уилън? Той не бе сигурен къде бе тя. Двамата с Роман се бяха преместили от градската къща, за да се измъкнат от заплахите на Шон. Но къщата си беше още там. И шотландските пазачи.
Конър. Той бе перфектният избор. Той бе този, който бе трансформирал Дарси и трябваше да бъде този, който да й каже новината.
Остин кара до градската къща на Драганести на Форен Ийст Сайд. Стълбите, водещи до входната врата бяха тъмни, осветени само от мигащата червена светлина на охранителната камера, оборудвана с нощни лещи. Той позвъни на звънеца на вратата и погледна нагоре към камерата, за да позволи на пазачите вътре да огледат лицето му.
Дълбок глас, подсилен с шотландски акцент, се чу през интеркома.