— Какво? — Дарси застина. Тя погледна нагоре, но Остин я закри с ръка.
— Недей. — Той присви очи към светлината. — Това е хеликоптер.
— Какво? — Тя го погледна ужасено. — Хеликоптер?
— Да — изруга Остин. — Трябваше да го чуя, че идва.
— О, боже мой! — Дарси покри уста с треперещата си ръка. — Казах на Бърни да наеме хеликоптер, но не мислех, че може да го направи тази вечер. Това е ужасно!
По-ужасно отколкото тя осъзнаваше. Доколкото Остин можеше да каже, двамата с Дарси бяха заснети. Той се потопи, заедно с нея във водата до брадичката.
— Ще се погрижа за това. Каквото и да правиш не поглеждай нагоре.
Тя изстена.
— Ще бъда съсипана. Никога повече няма да си намеря работа.
— Довери ми се. Нека те измъкна оттук.
— Как? Аз съм напълно гола.
— Донесох от стаята си голяма кърпа. Чакай тук. Стой ниско и не поглеждай нагоре.
— Добре. — Тя обви ръце около себе си и задържа брадичката си надолу.
Остин излезе от водата и се запъти към градинския стол, на който бе оставил кърпата. Държеше лицето си настрани от светлините на хеликоптера, докато бързаше обратно към джакузито. Разпъна кърпата, за да прикрие Дарси и когато тя излезе от водата, я обви около нея. Хеликоптерът вече бе достатъчно близо, за да предизвика силен вятър, който дърпаше кърпата и я караше да трепери. Тя обви раменете си и наведе глава.
— Дръж се за мен. — Той взе сакото й от стола и го наметна върху главата й. Намери сутиена и обувките й и й ги подаде. След това улови роклята й от басейна.
А хеликоптерът продължаваше да обикаля над тях. Лъч светлина следваше всеки ход на Остин. Той подаде на Дарси мократа й рокля и видя паниката, изписана на лицето й.
— Не ги оставяй да ти въздействат — извика й той над грохота на въртящите се перки. — Те не знаят коя си. Къде са отседнали другите дами?
— На етажа за персонала, три етажа по-долу.
Той хвърли поглед към източното стълбище.
— Добре. Ще отидем там. Всички ще си помислят, че си една от съдиите. После може да се върнеш в къщата при басейна.
— Добре — съгласи се тя и той я поведе към стълбите. Светлината от хеликоптера ги проследи. Остин погледна надолу. Заради светлината зад него тялото му хвърляше дълга сянка върху цимента.
Той се закова на място. Дарси спря.
— Какво не е наред?
Той стоеше там, без да може да отговори. Всичкият въздух излезе от дробовете му. Кръвта се оттегли от главата му. Земята се разклати и той залитна настрани.
— Добре ли си? — Тя се протегна да докосне ръката му.
Остин се отдръпна назад. Не, това не можеше да е истина. Той отново погледна към земята. Сянката му бе там, сама, надсмивайки му се, че е бил толкова сляп. Такъв глупак.
— Адам?
Тя изглеждаше толкова притеснена. По дяволите, защо се тревожеше за него? Тя бе тази с проблема. Дарси Нюхарт нямаше сянка. Мамка му, тя бе мъртва.
— Добре ли си? — извика тя над шума.
Той преглътна трудно.
— Тръгвай без мен. Аз… аз ще се убедя, че не сме оставили следи след себе си. — Или доказателства, че е бил там, сближавайки се с врага.
— Добре. — Тя се затича към стълбището и влезе вътре.
Вратата се затвори с трясък, а той стоеше там и се взираше в нея, докато проклетият хеликоптер кръжеше над главата му. Стомахът му се разбунтува. Света некрофилия. Той се бе натискал с мъртва жена.
Бавно осъзна, че хеликоптерът се отдалечаваше. Огледа района около басейна и забеляза чехлите си до градинския стол. Сграбчи ги и прекоси покрива. Полупълната луна го освети и сякаш му се подиграваше със зловещата истина. Дарси бе създание на нощта.
— Не! — Захвърли единия си чехъл към луната, който прелетя през стената и изчезна. Остин се затича и хвърли и другия след него. — Не, по дяволите!
Спусна се тичешком по стълбите, но тогава осъзна, че не може да прекара нощта в пентхауса. Не и с всички тези вампири. Не и когато неговата Дарси…
Той взе асансьора до приземния етаж, след това изтича на тротоара. Не обърна внимание на боцкането на цимента по босите му крака и продължи да бяга докато не стигна Сентрал парк. И тогава продължи да бяга. Бяга докато не плувна в пот и едва си поемаше дъх.