Той стисна зъби.
— Не съм ти обърнал гръб. Още съм тук.
— Не искаш дори да ме погледнеш, нито да ме докоснеш. Какво се е случило?
Той приключи с лепенката.
— Нищо. Просто… реших, че няма да се получат нещата.
— Ти си решил, така ли? А аз нямам ли право на мнение?
Не, защото си мъртва.
— Довиждане — изрече той и тръгна към вратата.
— Адам! Защо се държиш така с мен?
Той се спря до вратата и се обърна. Сърцето му се сви. Мамка му. В очите й напираха сълзи. Караше я да плаче. Мъртвите жени не плачат.
Тя тръгна бавно към него.
— Като си толкова чувствителен и състрадателен, кажи ми какво чувствам в момента.
По бузата й се търкулна една сълза и го удари като шиш за лед, пронизал сърцето му. Той извърна поглед.
— Не мога.
— Не можеш да го усетиш ли? Или не можеш да признаеш, че тъкмо ти ми причиняваш толкова болка?
Той се сви.
— Съжалявам — промълви и хукна към стълбището, но осъзна, че все още не може да се изправи пред вампирите. Вмъкна се в оранжерията, за да остане сам. Там седна на пейката и зарови лице в дланите си. Как да признае, че й причинява болка? Мъртъвците не чувстват болка. Не плачат. Не те гледат така, сякаш им разбиваш сърцето.
Мамка му! Как да се справи с това? Ако признае, че Дарси я боли, ще трябва да признае, че е още жива. Ще трябва да се изправи лице в лице с факта, че е вампирка. А работата му в ЦРУ е да унищожава вампири.
Каква ужасна каша. Само да знаеше предварително. Щеше да барикадира сърцето си, да избягва да я вижда. Да бе, да. Това са пълни глупости. Всички го бяха предупредили, че е вампир. Дори тя се бе опитала да го отблъсне, но той не желаеше да чуе. Вината не беше нейна. Остин твърдоглаво бе игнорирал всички знаци, защото сърцето му вече беше загубено. А сега нямаше друг избор, освен да се изправи лице в лице с действителността.
Беше влюбен във вампир.
Дарси затвори вратата на къщата до басейна и се облегна на нея, разтреперана. Дишаше с мъка. Краката й се подкосиха, тя се свлече и седна на зеления всекидневен килим.
Той я бе наранил. Явно наистина се беше увлякла по него и бързия му говор. Значи казва на жените, каквото искат да чуят. Копеле.
Колко срамно лесна се оказа. Беше толкова студена, така самотна и нещастна през последните четири години, че се лепна за първия мъж, който й предложи топлина и любов. Сълзите преляха от очите й и тя ги избърса с растящ гняв. Как смее той да се обръща на сто и осемдесет градуса? Нали едва снощи каза, че никой с всичкия си не би я оставил да си тръгне? Значи по собствените си стандарти Адам не беше с всичкия си. Прав му път.
Дарси се изправи на разтрепераните си крака. Трябваше да се върне при екипа. Това беше работата й и тя не можеше да си позволи да я загуби. Но, по дяволите, сърцето й бе под заплахата на двуостър нож. Как можеше да продължи да го вижда — и как би могла да понесе да не го вижда? Той бе направил така наречения й живот отново поносим. През последните четири години бе принудена да живее в мрак. Само трите гънки лъча светлина — Грегори, Маги и Ванда — я бяха опазили да не полудее. След това Адам нахлу в тъмното й съществуване като сияйно слънце. Той бе богът на слънцето, носещ надежда за топлина и живот.
Но онова, което я измъчваше, е било само фалшив отзвук. Никога повече нямаше да бъде жива. Никога нямаше да може да бъде с Адам. Винаги го бе знаела. И въпреки това се беше влюбила в него. Искаше да вярва, че любовта побеждава всичко, че е свята, както казваше Ванда. Сълзи се стичаха по лицето на Дарси. Не можеше да понесе да го види отново още сега, затова тръгна през западното крило и надолу по стълбите към етажа на прислугата.
Жените си приказваха в салона. Лейди Памела пийваше гореща Шококръв от чаена чаша. На телевизора се виждаха Грегори и състезателите в билярдната зала. Снимачният екип беше там, записваха впечатленията на мъжете от предаването.
— Добре ли си? — попита Ванда, присвила очи.
— Нищо ми няма — излъга Дарси с надеждата да не си личи, че е плакала. Нямаше как да се огледа — един от дребните недостатъци на вампирството. Големите недостатъци включваха загубата на семейството й, спестяванията й и кариерата й на журналист. По дяволите, беше загубила целия си живот заради този глупав таен свят. Ако Конър не настояваше толкова много да запазят проклетата тайна, можеше да я телепортира и някоя болница, а не в къщата на Роман Драганести. Може би щеше да оживее. Никога нямаше да разбере обаче, беше твърде късно.