Очите й светнаха гневно:
— Никога не съм хапала никого. Ако ме познаваше по-добре, щеше да знаеш, че не бих могла да извърша подобно нещо.
— Но имаш жаждата за това, нали? — Той пристъпи към нея. — Не можеш да си помогнеш. Ти си такава.
— Престани! — Тя го блъсна назад и напусна кухнята. — Не съм такава. Не съм зла. И никой от моите приятели не е.
Той я последва във всекидневната.
— Виждал съм вида ти в действие. Те атакуват хора, изнасилват и убиват невинни жени.
— Това са Бунтовниците. — Тя мина през стаята. — Останалата част от нас не са такива.
— Изпитваш същата жажда, същата ненаситност за човешка кръв.
— Ааа! — извика тя и вдигна двете си ръце с чувство на неудовлетвореност. — Как може да си толкова сляп? Ти видя приятелите ми в шоуто. Трябва да си разбрал, че няма никакво зло в тях.
Беше толкова дяволски разочарован, че трябваше да я нападне.
— Твоите скъпи приятели съществуват отпреди изобретяването на синтетичната кръв. Така че те трябва да са нападали невинни. Това ги прави зли.
— Какво ти дава правото да отсъждаш какво е зло?
— Представлявам невинните, жертвите.
— Ти не би повярвал, но аз бях жертва.
Сърцето му се сви. Разбира се, и тя беше жертва. И една от невинните. По дяволите, искаше му се всичко да е просто. Правилно или неправилно. Не тази неясна бъркотия, която нямаше никакъв смисъл.
Тя пристъпи към него.
— Никога не съм те лъгала за името или професията си. — Посочи му видеозаписите. — Никога не съм те разследвала зад гърба ти. Не съм нахлувала на работното ти място, преструвайки се, че желая да те целуна, когато всичко, което съм искала, е информация. Никога не съм прониквала в съзнанието ти. Не съм поставяла най-добрите ти приятели в списък за унищожение. Никога не съм те предавала, не съм планирала да забия нож в гърба ти. Така че кажи ми, Остин, кой от нас е злият!
Той се отпусна назад върху дивана. По дяволите. Толкова силно се опитваше да убеди себе си, че е на правилната страна, на страната на хората. Но беше ли самият той нечовечен?
Погледна към купчината от видеозаписи. Беше се влюбил в човешката Дарси. Когато откри истината за нея, си помисли, че просто може да изключи тези чувства. Да я обяви за мъртва и да погребе чувствата си към нея и да продължи с разследването. Но не можеше. Мамка му.
Беше направил компромис.
И все още беше влюбен. Въпреки че знаеше каква е.
— Трябва да вървя. — Тя се обърна към вратата. Направи няколко последни крачки и затвори очи, като се намръщи при опита си да се съсредоточи.
Блъсна се във вратата.
— По дяволите — измърмори тя и подпря челото си на вратата.
Неговата сладка Дарси.
— Май не си много голям вампир, а?
Тя му хвърли един вбесен поглед през рамо.
— Имам проблем с концентрацията — отвърна тя и отключи първата брава.
Напускаше го. Това го накара да се чувства като предател. Не можеше да я остави да си замине така. Наблюдаваше я как завърта втората и третата ключалка.
— Ти беше всичко, което някога съм искал в една жена.
Ръката й притихна.
— Не ме лъжи.
— Начинът, по който се чувствах не беше лъжа. Беше истинско.
Тя се извърна към него. В очите й блестяха сълзи.
Той посочи записите.
— Първоначално бях любопитен, исках да зная какво се е случило с теб. Но колкото повече те опознавах, толкова по-заинтригуван ставах. По-запленен и впечатлен. Накрая осъзнах, че съм влюбен в теб.
Тя рухна.
— Сега не можеш да понесеш мисълта да ме докоснеш. Мислиш, че съм отблъскваща.
Остин трепна. Господи, искаше му се това да е истина. Щеше да бъде много по-лесно, ако не можеше да понесе да я докосне. Но дори сега, след като знаеше каква е тя, все още я желаеше.
— Дарси — изправи се той. — Ти беше най-красивата жена, която някога съм познавал.
— В минало време. — Тя затвори очи и извърна глава. — Не вярваш, че това между нас може да се получи, нали?
— Не, не вярвам.
— Повторих си го хиляди пъти. Опитах се да устоя, но те исках толкова много…
Остин простена, и двамата страдаха. Незнайно как това, че разбраха един за друг, не им помагаше много.
— Ще те разбера, ако пожелаеш Гарет и аз да напуснем шоуто.