— Отнеси тая мома през три царства надолу!
И заспал. А негърът грабнал момата и я понесъл в някаква дълбока тъмнина. Тя нищо не виждала. Само усещала, че силен вятър я бие по лицето. Тъй стигнали те до четвъртото царство. Арапинът отнесъл момата в къщата на една стара бездетна жена и я оставил там, като рекъл:
— Праща ме князът от страната, дето е половина година ден, а половина година нощ. Каза ми да ти дам тая мома — да я гледаш като своя.
И се изгубил веднага. А бабата казала на княгинята:
— Добре дошла, дъще! Щом те праща оня, който с едната си ръка убива, а с другата съживява, ти ще бъдеш моя дъщеря. Нямам си чедо: ти ще ми бъдеш чедо.
И момата заживяла при бабичката. Живяла там ден, два, месеци, година. В това царство, дето живяла бабата, се разболяла дъщерята на царя от бяс. Ту я хващал бесът, ту я оставял. Когато беснеела, искала да й дават по три моми — да ги разкъсва. Царска дъщеря била — нямало що да правят: угаждали й. През ден, ако не всеки ден, отвеждали при нея по три моми и тя ги разкъсвала, за да си насити бяса и той да я отпусне. Много моми била вече разкъсала бясната царкиня. Дошло ред и до бабиното девойче. Един ден царските стражи го отвели с други две моми в двореца, в стаята на бясната. Но тъкмо когато влезли, царкинята била заспала. Бабината храненица погледнала не може ли отнякъде да избяга. Вратата била заключена, но на тавана имало дупка. Тя накарала двете моми да застанат лице с лице и да се стиснат здраво с ръце, покачила се на тях, стигнала с ръцете си дупката и влязла в една тъмна стая под покрива. Оттам си спуснала пояса и с него изтеглила едната мома, а двете изтеглили другата. Минали през тъмната стая и стигнали до един отвор, отдето се излизало на покрива. Там почакали, додето мръкне, и като се стъмнило, наставили поясите си, па се спуснали по тях на земята и побягнали извън града, за да ги не намерят царските хора, като видят поясите, че висят от покрива.
Ходили по гората, ходили, ходили, на едно място съзрели огън. Отишли при огъня и видели там две слепи бабички. Едната намотавала кълбо, а другата размотавала друго. Тая, която мотаела, била Денят, а оная, която размотавала, била Нощта. Те се греели на огъня и си приказвали.
Едната бабичка думала:
— Вампирът изгонил жена си, че го била накапала с восък по лицето. Казаха ми, че била в това царство някъде. Тя да е знаяла — да му изгори седемте кожи, дето ги съблича вечер, той е щял веднага да се превърне на човек и всички омагьосани, които стоят вкаменени в гробищата, са щели да оживеят и да станат хора.
— Ех — рекла другата, — тя да е знаяла, нямало е дори да се омъжи за него. Но и да му изгори кожите сега, други ще му израстат, додето се не излекува раната от свещта на челото. Седем кожи облича той всяка заран. Колкото заздравее раната през нощта, толкова отново се отваря през деня, като се трие в кожите.
— Ами как да се излекува раната? — запитала я първата баба.
— Лесно е — отвърнала втората, — но трябва да се отиде още през четири царства надолу, дето живее братът на вампира. Той знае да лекува такива рани.
Помълчали бабите, помълчали, па започнали отново да си говорят.
— На тукашния цар — казала едната — дъщерята беснее от магия.
— Ами може ли да се излекува? — попитала я другата.
— Може — отговорила оная, — хей там, в оная гора, дето е през три реки оттук, живее една вещица. Тя вари катран сред гората. Когато запали огъня, царкинята беснее и разкъсва моми, за да я отпусне бесът. А когато вещицата загаси огъня, момата заспива и бесът я оставя за малко. Да има някой да убие магьосницата и да угаси огъня, царкинята ще оздравее.