Когато се върнах в къщи, звъннах в имението и говорих с Джеймсън, който каза, че Александър спи.
— Ще му предам, че си звъняла — каза той.
— Моля те, кажи му, че съжалявам!
Страхувах се, че Джеймсън ме мрази също, колкото и Александър.
Звънях през час, всеки път Джеймсън и аз провеждахме един и същ разговор.
— Ще се обучавам у дома от сега нататък! — изкрещях на майка си, когато се опита да ме вдигне от леглото на следващата сутрин. Александър не приемаше обажданията ми, а аз — обажданията на Беки. — Никога няма да се върна в училище!
— Ще го преодолееш, скъпа!
— Ти превъзмогна ли татко? Александър е единствения човек във Вселената, който може да ме разбере! А аз всичко оплесках!
— Не, Тревър Мичъл е оплескал нещата! Ти беше мила с младежа! Той е късметлия, че те има!
— Мислиш ли? — започнах да плача с крокодилски сълзи. — Мисля, че провалих живота му!
Майка ми седна на ръба на леглото ми!
— Мила, той те обожава! — тя ме успокояваше, прегръщайки ме сякаш плачех като Били. Можех да подуша кайсиите в току-що измитата кадифено-кестенява коса и сладкия мирис на парфюма й. Имах нужда от майка си сега. Имах нужда да ми каже, че всичко ще се оправи. — Можех да видя колко много те обича, когато дойде тук — продължи тя. — Срамота е хората да говорят такива неща за него.
— Ти беше една от тях! — изстенах аз. — Може би и аз бях.
— Не, не беше. Ти го харесваше за това какъв бе наистина.
— Харесвах го — имам предвид, харесвам го. Наистина. Но сега е твърде късно.
— Никога не в твърде късно. Но като заговорихме за късно. Аз закъснявам! Трябва да откарам баща ти на летището!
— Обади се в училището! — извиках й от вратата. — Кажи им, че съм болна от любов!
Покрих се през глава. Не можех да мръдна до вечерта. Трябваше да видя моя Александър, да събудя някакво чувство в бледото му тяло. Да моля за прошката му. Не мога да отида до Имението и не мога да вляза — той можеше да повика полицията. Имаше само едно място, където можеше да отида — място, където той можеше да бъде.
Изкачих се до Дулсвилските гробища с букет нарциси в раницата ми. Вървях бързо между надгробните плочи, опитвайки се да проследя стъпките, които някога извървяхме заедно. Бях толкова развълнувана, колкото и нервна. Представих си как ме чака, тичайки към мен, прегръщайки ме силно и обсипвайки ме с целувки.
Но след това си помислих, „Ще ми прости ли? Беше ли това нашата първа караница? Или последната?“
Накрая намерих гроба на баба му, но той не беше там.
Оставих цветята на гроба. Стомаха ме болеше, сякаш се огъваше.
Сълзите бликнаха от очите ми.
— Бабо! — извиках силно, оглеждайки се. Но кой можеше да ме чуе? Можех да крещя, ако исках. — Бабо, оплесках нещата, оплесках всичко! На света няма някой, който да харесва сина ти повече от мен. Моля те, ще ми помогнеш ли? Липсва ми толкова много. Александър вярва, че го смятам за различен, и е така — но не от мен, а от другите. Обичам го. Ще ми помогнеш ли?
Огледах се, търсейки следа, нещо магическо, чудо — прилепи, летящи над главата ми или някакъв гръм. Нищо! Чуваше се само звука на щурците. Може би отнема повече време за знак или чудо. Можех само да се надявам.
Ден, от както страдам от любов, се превърнаха в два, които се превърнаха в три и четири.
— Не можеш да ме накараш да ида на училище! — крещях всяка сутрин, след това се обръщах и заспивах отново.
Джеймсън продължи да ми казва, че Александър не може да дойде на телефона.
— Той има нужда от време! — предложи Джеймсън. — Бъди търпелива.
Търпелива? Как да бъда търпелива, когато всяка секунда от раздялата ни бе като вечност.
Събота сутринта имах неканен гост.
— Предизвиквам те на дуел! — каза баща ми, хвърляйки тенис ракетата си на леглото ми. Той разтвори завесите и позволи на слънцето да ме заслепи.
— Махай се!
— Имаш нужда да се раздвижиш! — той метна бяла тениска и бяла пола на леглото ми. — На майка ти са. Не мисля, че ще намеря нещо бяло в гардероба ти! Хайде да тръгваме! Работното време започва в един и половина.
— Но не съм играла от години!
— Знам! За това взимам теб. Искам да спечеля днес — каза той и затвори вратата след себе си.
— Мислиш си, че ще спечелиш! — изкрещях към затворената врата.
Кънтри клуба на Дулсвил беше все същия, както го помня през всичките тези години — снобарски и скучен. Магазина за професионалисти беше пълен с дизайнерски поли и чорапи, неонови топки и преоценени ракети. Имаше четири звезден ресторант, където чаша вода струваше пет долара. Почти се слях с мамините бели дрехи, освен черното червило. Но баща ми го прие. Мисля, че беше щастлив, защото бях в добра форма.