— Хубаво е да срещнеш стар познат, Рейвън! — каза баща ми, приближавайки с красив мургав мъж след като Мат напусна.
— Хубаво е да те видя, Рейвън! Мина доста време. Изглеждаш толкова пораснала. Нямаше да те позная без червилото. Помниш ли ме?
Как да го забравя? Първия път, когато влязох в Имението, прозореца на мазето, червената шапка. Топлата целувка от красивото ново момче, което се опитваше да мине.
— Джак Патерсън! Разбира се, че те помня, но не мога да повярвам, че ме помниш!
— Винаги ще те помня!
— Вие от къде се познавате? — попита баща ми.
— От училището! — отговори Джак с блясък в очите.
— Е, какво става? — попита ме Джак. — Слуховете разправят, че тези дни влизаш в Имението през вратата.
— Е, така беше, но…
— Джак скоро се премести пак в града и пое магазина на баща му! — обясни баща ми.
— Да, минете някой ден — каза Джак. — Ще ви направя отстъпка!
— Продаваш ли кубинки и черна козметика?
Джак Патерсън се засмя.
— Предполагам, че някой неща не са се променили.
Мат внезапно се върна.
— Готов ли си, Мат? — попита Джак.
— Познаваш Мат? — попитах учудено аз.
— Братовчеди сме! Радвам се, че се върнах — имам няколко възражения относно групата, с която се движи.
Глава 21. Тъмнина и светлина
Беше събота вечер. Бях облечена с тениската The Cure и черни боксерки и гледах Дракула на забавен кадър. Спрях на частта, в която Бела се опира на спящата Хелън Чандлър и си припомнях онзи път, когато Александър ме целуна на кожения си диван. Гледах с копнеж екрана и си взех още кърпички.
Звънецът иззвъня, прекъсвайки самосъжалителния ми транс.
— Вие отворете! — извиках, забравяйки, че семейството ми са на кино.
Погледнах през шпионката, но там нямаше нищо. После погледнах отново и видях слабичката Беки да седи на прага.
— Какво искаш? — попитах, отваряйки вратата.
— Облечи се!
— Мислех, че си тук, за да се извиниш.
— Съжалявам, но се налага да ми повярваш! Трябва да дойдеш в Имението — веднага!
— Махай се!
— Рейвън, незабавно!
— Какво има?
— Моля те, Рейвън, побързай!
Побягнах нагоре по стълбите и набързо навлякох черни джинси и черна тениска.
— Бързо!
Върнах се надолу по стълбите. Тя ме хвана за ръката и ме издърпа през вратата.
Бомбардирах я с въпроси, като се качихме в пикапа на баща й, но тя отказваше да отговори.
Представях си Имението покрито с графити, с натрошени прозорци, Тревър и футболните му сноби бият Александър. И после една ужасна, но безмълвна картина в главата ми. Знак „ПРОДАВА СЕ“ в двора, без дори тъмните завеси на Александър в таванската стая.
Беки не паркира до Имението, а на пресечка от него.
— Какво става? — попитах. — Защо не паркираш по-близо?
Но когато изскочих от колата, видях доста коли, паркирани по бордюра на тротоара, водещ към Имението, необичайно за иначе пустата улица.
В далечината забелязах две жени, облечени в черно, сякаш отиваха на погребение. Но вървяха бързо и държаха светнати фенерчета.
Сърцето ми потъна.
— Няма да успеем! — Изкрещях.
По-лошо бе да видя и мъж, също облечен в черно и носещ светнато фенерче. Откачих. Всичко в мен спря. Беше като края на Франкенщайн — където гражданите се събраха да запалят замъка и да изгонят горкия Франки от дома му. Само че тук имаше по-малко хора. Не можех да повярвам, че се бе стигнало до това. Вече можех да помириша пушека.
— Не, не! — изкрещях, но мъжът бе вече завил на ъгъла, към портата.
И най-тъмните ми фантазии не ме бяха подготвили за гледката: малка тъпа граждани на Дулсвил се бе струпала на замята около Имението. Консервативни граждани, облечени във вампирско черно? Всички бяха толкова тъмно облечени, все едно ги гледах през слънчеви очила, но сияещата Беки ме убеди, че виждах перфектната гледка. Оживени хора се разхождаха около иначе самотното Имение — като всички си подсвиркваха!
Не разбирах това, което виждаха очите ми. Събранието бе по-скоро като парти, но не виждах смисъл да е такова. Тогава бе още една шега? И тогава видях табелата на отворената порта и всичко ми се изясни: „ДОБРЕ ДОШЛИ В КВАРТАЛА.“
— По-добре късно, отколкото никога, — каза Беки.
От портата висяха и червени лентички, и фенерчета осветяваха хълма.
— Хей, момиче, не ни игнорирай! — някой извика, когато Беки и аз влязохме във земите на Имението.
Обърнах се. Беше Руби! Беше облечена в стегната черна рокля от винил, и високи до бедрото черни ботуши от винил.
— Вече получих покана за среща с този тоалет, Рейвън. Няма да повярваш — беше от иконома!
Тя направи гримаса на срамежлива ухилена ученичка, и придаде пухкав вид на боядисаната си в черно коса, докато се оглеждаше в огледалцето си.