— Обожавам го! — изпищях аз и веднага си го сложих.
Майка ми хвърли поглед към нас от кухнята.
— Следващият път ще й дадем пари, — чух я да казва на баща ми.
— Перли! — прошепнах аз на Беки, докато излизахме.
Бях в час по физкултура и носех черна риза, къси панталонки и кубинки вместо задължителните бели дрехи и гуменки. Ама наистина, какъв ли бе смисълът? — помислих си аз. Бялото облекло правеше ли от хората по-добри атлети?
— Рейвън, не ми се ще пак да те изпращам при директора. Защо просто не ме пощадиш веднъж и не се облечеш така, както трябва? — Мистър Харис, учителят ни по физкултура изстена.
— Днес е рожденият ми ден. Може би вие трябва да ме пощадите поне веднъж!
Той ме загледа, без да знае какво да отвърне.
— Само днес, — съгласи се. — И не защото имаш рожден ден, а защото не съм в настроение да те изпращам при директора.
Беки и аз се разкикотихме и се запътихме към съблекалните, където чакаше целия клас.
Тревър Мичъл, моето възмездие от детската градина, и неговият тътрещ се подчинен, Мат Уелс, ни последваха. Бяха сресани идеално, консервативни и богати сноби. Знаеха че изглеждат страхотно и на мен ми се догади от тяхната самонадеяност.
— Сладките шестнадесет години! — Тревър очевидно бе чул разговора ми с мистър Харис. — Колко чудесно! Тъкмо узряла за любов, не смяташ ли, Мат? — вървяха по петите ни.
— Така е, пич, — съгласи се Мат.
— Но може би си има причина, че тя не носи бяло — бялото е за девствените, нали, Рейвън?
Беше възхитителен, без съмнение. Сините му очи бяха красиви, а косата му беше перфектна, като на манекен. Имаше си момиче за всеки ден от седмицата. Беше лошо момче, но и богато, което го правеше доста скучен.
— Хей, не съм аз тази с бялото бельо, нали? — попитах го. — Прав си — има причина че нося черно. Може би ти си този, на когото му трябва повече излизане.
Беки и аз седнахме на края на скамейките оставяйки Тревър и Мат назад.
— Е, как ще прекараш рождения си ден? — изкрещя Тревър, седнал заедно с останалата част от класа, но достатъчно високо, за да чуят всички. — Ти и фермерката ти Беки, ще си стоите вкъщи петък вечер, гледайки „Петък Тринадесети“? Може би ще пускате малко обяви? „Шестнадесетгодишно, необвързано момиче-чудовище търси партньор, с който да се обвърже за вечността.“
Целия клас се разсмя.
Не обичах когато Тревър се закачаше с мен, но се ядосвах още повече, когато той обиждаше Беки.
— Не, мислехме да наминем към партито на Мат довечера. Иначе няма да можем да си намерим нищо интересно за вършене.
Всички бяха шокирани, а Беки подбели очи, сякаш за да каже: „В какво ме забъркваш сега?“ Никога досега не бяхме присъствали на известните партита на Мат. Никога не бяхме получавали покани, пък и да бяхме, едва ли щяхме да отидем някога. Е, поне аз.
Целият клас чакаше реакцията на Тревър.
— Разбира се, ти и Игор можете да дойдете… но запомнете: Ние пием бира, а не кръв! — Класът отново се разсмя и Тревър и Мат си плеснаха ръцете.
Точно тогава прозвуча свирката на мистър Харис, която сигнализира, че е време да станем от пейките и да започнем да тичаме около стадиона, подобно на хрътки.
Но Беки и аз вървяхме, без да обръщаме внимание на потящите ни се съученици.
— Не можем да отидем на партито на Мат, — каза Беки. — Кой знае какво могат да ни направят?
— Ще видим какво ще направят. Или какво ще направим ние. Това е сладкият ми шестнадесети рожден ден, забрави ли? Рожден ден, който никога няма да забравя!
Глава 4. Истина или страх
Най-вълнуващите неща, които ми случили се в Дулсвил през живота ми, в хронологичен ред, са:
1. Влакът за 3:10 прескочи релсите, изсипвайки кутии с Тутси ролс, които ние изядохме.
2. Гимназист пусна черешова бомба в тоалетната, която взриви канализацията, а училището затвори за седмица.
3. На шестнадесетия ми рожден ден, семейство, набедено че е вампирско се нанесе в обладаното имение на върха на Хълма Бенсън!
Легендата за Имението е следната: Било е построено от румънска баронеса, която напуснала страната си след бунт на селяни, в който загинал съпругът й заедно с повечето от семейството му. Баронесата построила новия си дом на Хълма Бенсън, за да заприлича на европейския й във всеки детайл, освен труповете.
Тя живеела със слугите си в пълна изолация, ужасена от непознати и тълпи. Бях малко дете по времето на смъртта й и никога не съм я виждала, въпреки че си играех до надгробния й камък на гробището. Хората казват, че тя седяла на прозореца на горния етаж през нощта, гледайки луната, и че дори сега, когато луната е пълна, ако погледнеш от точния ъгъл, можеш да видиш духа й, седящ на същото място, взиращ се в небето.