Никога не бях виждала някой да изглежда така величествено на лунна светлина както Александър, било то вампир или не. Бледото му лице сякаш сияеше, а усмивката му озаряваше това, което луната и звездите не успяваха.
— Къде отиваме? — попитах накрая.
— На любимото ти място.
— Любимото ми място е тук — до теб.
— Моето също — каза той, стискайки ръката ми.
— Дали Джагър знае, че все още съм смъртна?
— Не е изписано на челото ти, нали? — заяде се той.
Докато ме водеше към неизвестна дестинация, той вървеше с увереност и решителност, които не бях виждала преди.
Пристигнахме до входа на дулсвилското гробище.
— Помниш ли, че когато си купувахме билетите от Стария Джим, той те обвини, че преспиваш в гробището? — попита той.
— Не съм била аз — започнах да се защитавам. — Не съм го правила от месеци!
— Знам. И ако не си била ти, кой предполагаш, че може да е? — попита.
Отговорих като нетърпелив ученик.
— Джагър.
— Тревър ще е в безопасност за тази нощ — но ние няма да сме — направи кратка пауза. — Ще е по-добре да стоиш извън гробището — предупреди ме, явно си беше променил мнението за плана ни. — Това е свещена земя и ти ще си в опасност.
— Искаш да кажеш, че ще ме доведеш до сцената престъпление и няма да ме оставиш да взема отпечатъци? Или поне да оставя своите?
— Ще бъдеш в безопасност само, ако останеш отвън — каза и нежно отметна косата от лицето ми.
Докато Александър се изкачваше по портата, аз трябваше, било то и с нежелание, да остана настрани. Повлияна от нетърпението, което ме бе обладало, зарових с крак във влажната трева, чувствах се сякаш ме изолират от приключението на живота ми. Не можех да си обясня ползата от това да остана настрана? Александър и аз можехме да покрием по-голям терен, все пак тогава двама щяха да претърсват гробището. Освен това, ако Джагър все още вярваше, че съм вампир, щеше да е по-правдоподобно да търся в гробището, отколкото да стоя отвън.
Вече едвам долавях чезнещият в далечината силует на Александър. Тогава бързо се покатерих на портата и се затичах след него.
Бягах между надгробните камъни тихо все едно съм бродещ призрак, преследвайки смътната фигура на Александър.
Когато го настигнах, осъзнах че фигурата, към която съм бягала всъщност е просто един паметник.
Никъде не виждах Александър.
— Александър? — извиках.
Почудих се къде ли може да е изчезнал толкова бързо. Може би бе завил зад бараката на пазача.
Дотичах до задната част на бараката, но всичко което намерих бе една изоставена лопата.
— Александър? — извиках отново.
Продължих да вървя този път към паметника на баронесата. Може би Александър бе отишъл да изкаже уважението си към нея, като и без това му се налагаше да претърсва гробището. Когато достигнах до паметника, обаче, единственото нещо, което бе на посещение на надгробния камък, бе една любопитна катерица.
Продължих да вървя. Под една плачеща върба забелязах един наскоро разкопан гроб. Внимателно се приближих и забелязах познато оформяне на пръстта. Гробарите струпваха пръстта на купчини, не в кръгове. Приближих се още — на пръсти. Вътре можеше да лежи надписан от Джагър гроб, а той самия да седи върху него и да чака някой смъртен да се хване на примамката му. Поех си дълбоко дъх и надзърнах в дупката.
Гробът бе празен. Нямаше надписан ковчег. От мрака не проблясваха кучешки зъби.
Къде ли беше Джагър? И по-важното къде бе Александър? Стоях по средата на 12 декара свещена земя. Милиони пъти си бях правила пикници в дулсвилското гробище и се чувствах така удобно все едно съм си у дома. Но тази вечер осъзнах, че може би, бях допуснала най-голямата грешка в живота си. Александър бе прав да ме моли да остана пред портите на гробището. Ако сега Джагър се криеше някъде в сенките, щеше да му е лесно да забие зъби във врата ми, преди истинската ми любов да осъзнае, че аз вече не съм пред портите на гробището.
Сърцето ми започна да препуска. Кръвното ми се покачи.
Имах някакъв спрей за самозащита, но не бях сигурна дали ще подейства срещу вампири-тийнейджъри.
Заврях ръката в чантата си и стиснах здраво в запотените си пръсти кутийката с чесън на прах, докато се прокрадвах на пръсти между надгробните камъни.
— Александър? — прошепнах.
Воя на вятъра бе единствения звук, който се долавяше.
Обърнах се, можех ясно да видя входа за гробището. Ако се тичах с все сили, щях да успея да се добера до безопасността (портата), макар че не бях съвсем сигурна, че мога да надбягам летящ прилеп-вампир.
Нямах друг избор.