Поех си дълбоко дъх и направих първата крачка, когато една силна ръка се вкопчи рамото ми.
— Пусни ме! — извиках.
Обърнах се, за да се опитам да се откъсна от хватката му с една ръка и да го улуча с чесъна, който държах в другата си ръка.
— Недей! — извика гласът.
Замръзнах.
— Какво търсиш тук? — попита ме Александър сурово. — Казах ти да чакаш на входа.
— Намерих нещо — празен гроб заобиколен от пръст.
— И аз — каза той. — Открих и нещо друго.
Последвах Александър до задната част на гробището, до самотен, изсъхнал чинар. Кафяв пакет лежеше в подножието на дървото. Александър взе пакета и го задържа, за да го огледам. С разкривени ръкописни букви бе написано: Джагър Максуел.
На горния ляв ъгъл бе написано с печатни букви: Клуб „Ковчег“.
Това бе нощния готик клуб, където за първи път се сблъсках с Джагър.
Кутията бе разкъсана, все едно някой я бе отварял с остри като бръснач зъби. Александър отдели черния капак на кутията и ми показа съдържанието й. Беше вампирско сандъче с ценности: кутия пълна с кристални, калаени и сребърни амулети, които от своя страна бяха пълни с сладък червен нектар, който всеки вампир умира да вкуси. Прясно изцеден от вратовете на членовете на Клуб „Ковчег“, бях ги виждала как носят кръвта си в безвредни дрънкулки, защото тези шишенца някога можеха да им послужат, за да нахранят някой вампир-тийнейджър.
— Без Клуб „Ковчег“ където да може да се крие — обясни ми Александър, — Джагър може да бъде разкрит бързо от жителите на града. А не може да си позволи присъствието му да стане обществено достояние. За него всичко това е само въпрос на оцеляване.
Очите на Александър фиксираха амулетите както очите на дете биха фиксирали машина за дъвки. Вместо да върне кутията на мястото й под дървото, той я прибра в раницата си.
— Тук ли ще чакаме, докато се върне?
Александър грабна ръката ми.
— Той няма да се върне.
— От къде знаеш?
— Има само един празен гроб. А сега той се нуждае от два.
Докато минавахме бързо през гробището си представих как Джагър седи под някое изсъхнало дърво, самотен в заобикалящият го мрак на гробището, чакащ Луна да пристигне от Румъния. Как накланя няколко амулета, все едно са тънички бутилчици с ликьор раздразнен от насъбралите се пътници около самолетите, докато той самия заговорничи за гостуването на Луна и за следващото им пътуване.
— Не трябва ли да продължим и да търсим за Луна? — попитах Александър, докато наближавахме къщата ми, на връщане от дулсвилското гробище. Не бях готова за края на лова на вампири.
Вместо да вървим хванати за ръце, сега ръцете на Александър бяха в джобовете му. Изглеждаше необичайно студен и дистанциран.
— Мисля, че за теб дните на разследване в гробището свършиха — каза строго.
— Не ме слушаш, защото си ми ядосан ли? — попитах, искрено загрижена.
Александър спря и се извъртя към мен.
— Излагаш се на смъртна опасност. Единственото, което искам е да си невредима.
— Но ако Джагър мисли, че съм вампир, щеше да е по-безопасно да съм в гробището — казах опитвайки се да смекча настроението му.
— Може и да си права. Но… — каза, скръсти ръце, облегна се на паркирания SUV, и се загледа в луната.
Бях докарвала родителите си до границата на самоконтрола, заради гардероба ми тип „принцеса на мрака“, бях се скитала навън след полицейския час, дори се опитах да принудя Беки да се покатери на портата на Имението или да я убедя да се промъкнем, за да гледаме някой филм, но никога не се бях чувствала така пропаднала както сега, когато бях разочаровала най-важният за мен човек.
— Трябваше да те послушам — съгласих се.
Прибра ръцете си отново в гигантските си джобове и избягваше погледа ми.
— Искам толкова силно да съм част от твоя свят — казах и вплетох ръцете си в неговите. — Искам да вкуся от приключенията рамо до рамо с теб.
Александър погали косата ми леко и нежно.
— Ти вече си част от света ми — каза, а лека усмивка бе изгряла на бледото му лице. — Знаеш го. Просто искам да бъдеш внимателна.
— Разбирам. Просто не ми се иска да бъдем разделени — дори за миг. Но ще се опитам да бъда по-твърда.
Александър пое ръката ми и ние продължихме надолу по улицата, подминавайки къщи, дървета, и пощенски кутии.
— Добре, готов съм с плана — каза.
— План? „За“ съм за всеки план! От къде започваме?
Александър изглеждаше бе потънал в мисли и ме остави да подминем къщата ни.
— Все още искам да участвам — простенах. — Мракът е единственото време, през което можем да сме заедно — продължих взирайки се в среднощните му очи.
— Знам, но…
— Без теб дните ми се струват цяла вечност. Трябва да издържам непоносимо скучните учители, съучениците, които ме избягват, хипи родителите ми, които не ми дават да си слагам черно червило.