И тогава пред мен изведнъж се появи Луна облечена в тясна черна рокля с мрежести ръкави, розови ръкавици без пръсти и пастелено-розов амулет висящ от врата й.
Ахнах и отстъпих назад.
— Какво правиш тук? — попитах. — Трябваше да се срещна с Александър.
— Той също получи бележка — каза със зла усмивка. — Среща на гробището. Рейвън.
Заоглеждах се наоколо, в търсене на крила някъде около сцената, хвърлих и един бърз поглед към седалките. Джагър можеше да е навсякъде.
— Тук съм сама — увери ме тя сякаш бе прочела мислите ми.
— Трябва да тръгвам — казах.
Луна застана на пътя ми, а ниските й черни ботуши за малко да настъпят моите.
— Мисля, че Александър може да почака. В край на краищата той ме накара да го чакам, откакто съм родена.
— Нямам нищо общо с това — казах, имайки предвид заветната церемония в Румъния, където Александър е трябвало да превърне Луна във вампир. — Нито пък Александър. Той никога не ти е давал обещание.
— Не го защитавай — заспори тя. — Освен това, не това е причината да съм тук.
— Тогава защо си тук?
— Искам да престанеш да се виждаш с Тревър — каза.
— Не разбирам за какво говориш.
— Не ми се прави на глупава. Знам, че го посещаваш вечерите. Дочух какво му каза в ресторанта. Каза му да внимава в мен, все едно съм някаква откачалка!
— Той е в правото си да знае какво представляваш в действителност.
— Бях откачила преди да се превърна. Но сега съм нормална.
— Но ти дори на познаваш истинския Тревър. Повярвай ми, той е откачения.
— Не помня да съм те питала за мнението ти.
— Джагър не направи това за теб. Не се е заел да ти намери сродна душа. Все още търси как да се докопа до Александър.
— Не говори за брат ми по този начин. Не знаеш нищо нито за него, нито за мен. Та ти дори не ме познаваш.
— Но познавам Тревър.
Очите на Луна се разшириха, а ръцете й в розовите ръкавици без пръсти се озоваха на почти несъществуващия й ханш.
— Тревър е прав. Ревнуваш! — обвини ме тя. — Той мисли, че си влюбена в него. И аз мисля същото.
— Тогава явно ти си точно толкова смахната, колкото е и той! Родени сте един за друг.
— Спечели Александър. Защо аз да не мога да търся щастието си?
— Не за това става въпрос. Това са хора, не играчки.
Сините й очи почервеняха. Пристъпи към мен, толкова близо, че вече можех да усетя аромата на блясъка й за устни Cotton Candy.
— Искам да отстъпиш! — заяви в лицето ми.
— Аз пък искам ТИ да отстъпиш! — заявих в нейното лице.
Щом тя щеше да ме притиска, аз също можех да я притискам.
— Не ме е страх от теб — каза Луна.
— Аз не се страхувам от никого — отвърнах.
С всяка минута се убеждавах все повече, че отиваме към котешки бой — или в нашия случай по-скоро към прилепски бой.
— Ако кажеш на Тревър за мен, — заплаши ме, — аз ще му кажа за теб!
— И какво ще му кажеш за мен?
— Че си вампир. Че сме вампири.
Отстъпи назад и скръсти ръце, триумфиращо. Не знаех какво да кажа.
— Хубаво кажи му, — казах най-накрая. — Никога няма да ти повярва.
Луна отстъпи пак и се загледа в луната.
— Вероятно си права, — омекна. — Стори ми се, че видях отражението ти в стаята с огледалата. Но Джагър ме убеди, че това е част от измамата. Предполагам, че просто не исках да приема, че Александър е с теб. Странно е нали, да си различен от всички останали?
Никога не бях срещала някой, като изключим Александър, който да усеща нещата по същия начин като мен, било то вампир или не.
— Да — съгласих се.
Мрачното настроение на Луна се разведри. Напрежението в раменете й се разсея. Разгневените й очи омекнаха и сега изглеждаха някак загубени, самотни.
— Смешно е — продължи. — Колко общо имаме. Ти и аз, въобще не се различаваме. Аз винаги съм била обградена от истински вампири. И всички те са родени като такива. Аз бях единствената, която познаваше усещането на това да те превърнат. Единствената, преди да срещна теб.
Виждах в изпълнените с емоция очи на Луна, глад за близост и общуване. Напомни ми за някой, който бе самотен, съществуващ като странник в собствения си живот, вместо да го живее лично. Напомни ми за самата мен.
— Не е забавно да си аутсайдер — казах.
Бледите розови устни на Луна се извиха в усмивка, сякаш бе получила гореща прегръдка, която изведнъж разтопи мрачината на духа й.
Пое ръката ми и седна до кошницата.
— Седни за миг.
— Наистина ми се налага да тръгвам… — казах, съпротивлявайки се.
— Само за миг — помоли тя.
Неохотно се настаних на одеялото.
— Кажи ми как ти усети превръщането? — каза, приближи се към мен накланяйки се, все едно си клюкарствахме на парти с преспиване.