Стигнахме до желязната порта и се прехвърлихме над оградата. Когато стъпихме на твърдата почва на гробището ме посрещна гледка, която никога преди не бях виждала — и едно нещо, което не бяхме предвидили. Гробището беше пълно с жетвари.
— Как изобщо ще открием Тревър? — попитах аз. — Ще ни отнеме цяла вечност!
Сърцето ми се сви, докато стъпвах върху изхвърлени на гробището кутийки от сода. Наведох се да вдигна една празна кутийка.
— Сега нямаме време за това — повтори Александър. — Ако не стигнем навреме до Тревър, гробаря и другите жители на Дулсвил ще трябва да се тревожат за нещо доста по-лошо от празни кутийки и бутилки.
Минахме покрай един жетвар, който говореше с един върколак.
— Тревър? — попитах го, но ангелът на смъртта поклати главата си.
Срещахме духове и вампири танцуващи и пиещи сред надгробните плочи.
Седнала на една дървена пейка беше една позната вещица, която държеше за ръка Майкъл Майърс.
— Вие сте доста призрачна двойка — казах аз.
— Рейвън — отвърна вещицата като и двамата се изправиха на крака. — Толкова се радвам, че дойде.
— Уау, това се казва рокля — каза Мат изпод маската за хокей. — Може би можеш да намериш такъв костюм и на Беки.
Най-добрата ми приятелка стана мъчително червена.
— Това парти е страхотно — продължи да говори Мат. — Цялото училище е тук.
— Търсим Тревър. Да сте го виждали? — попитах ги аз.
— Не. Говори се, че след няколко минути щял да участва в някаква средновековна церемония при гробниците.
Тогава забелязах Луна на няколко метра от нас как поставя цветя на гроба на паметника на бабата на Александър.
— Направи ми една услуга, ако нещата започнат да ти изглеждат странни, прибери се вкъщи? — прошепнах на Беки.
— Ние сме на парти на гробището — каза тя. — Нещата вече ми изглеждат странни.
Бързо прегърнах Беки и заедно с Александър се отправихме към паметника.
Луна се изправи. Тя беше красива — като готическа фея на бала. Блестеше със призрачно бяла опърпана бална рокля, с гривна от розов карамфил на китката и кубинки. Меката й коса падаше по раменете като водопад, снежно белия тен на лицето й бе подчертан от тежки мастилено-сини сенки за очи и бледо розовия й блясък за устни, просветваше леко.
— Тревър каза, че няма да идвате — възкликна Луна и полетя към при нас като пеперуда. — Но аз си знаех, че ще дойдете!
— Не бяхме поканени — отвърнах, — но не бих позволила на това да ме спре. В никакъв случай не бих пропуснала заветната ти церемония!
— Виж само какво пропусна в Румъния, — каза тя гордо на Александър. Бе красива, докато се кискаше, закачливо се завърти, за да демонстрира роклята си.
Но Александър изглежда не се забавляваше.
— Къде е Тревър? — попита. — Да не би да изпитва съмнения?
— Не, но си мисли, че съм прихванала неговата настинка, — каза тя с усмивка. — Сладко, наистина. Вампир с настинка. Така че отиде до колата си да ми вземе хапчета против кашлица. Маскиран е като смъртта, — отбеляза тя със заплашителен тон.
— Знам, — отговорих. — Както всички останали.
— Остани с мен, — примоли ме Луна и хвана ръката ми.
— По-добре да намерим Тревър — казах й. — Трябва да започнем с церемонията преди полицията да разбере за партито.
Тя отпусна хватката си.
— Права си, — каза. — Моля те, побързай.
— Александър, няма ли да останеш с мен? — попита тя, кокетничейки.
Сграбчих ръката на гаджето си.
— Александър идва с мен. Имам нужда от помощ, за да открия Тревър.
— Човече, тя май наистина много да те харесва, — казах, докато вървяхме покрай надгробните плочи. — Буквално трябваше да откопча костеливите й пръсти от теб.
Двамата с Александър се запътихме да открием Тревър, но не знаехме откъде да започнем. Гробището беше пълно с Ангели на Смъртта.
Видяхме двама жътвари да играят на „шише“ с няколко мажоретки, облечени като червени дяволи.
— Тревър?
— Ей, там — каза едната, сочейки с тризъбеца си към предната част на гробището.
— Ще изчакам няколко минути и ще се върна пак, за да се представя за Тревър, — каза ми Александър. — Погрижи се той да излезе от територията на гробището. Ти стой далеч.
— Значи ти можеш да се справиш сам на свещената земя с два вампира?
— Не мога да защитавам и двама ни.
Повдигна маската-скелет от лицето си. Въглено-черните му очи искряха, наведе се и ме целуна.
— Сега ще се върна там — каза и върна маската на мястото й.
Изчаках миг загледана как момчето на мечтите ми уверено и жертвоготовно тръгна, за да изпълни мисията ни.
— Тревър! — извиках аз, докато тичах през гробището.