— Е, и?
— Просто исках да знам, ако имаш нужда от нещо.
— Ти луда ли си?
— Изпълнявам задачата си от клас: Помогни на някого, който е в нужда.
— Но аз не съм, особено не и от теб.
— Аз ще кажа дали това е вярно. Мисля, че трябва да започнем с мъничко слънчева светлина — казах аз като същинска готическа Мери Попинс. — Аз съм единствената, която обича мрака. — Отидох до прозореца му и дръпнах тежката драперия.
— Спри! — каза той, криейки очите си.
Но аз продължих да отмествам завесите.
— Махай се оттук, откачалке! — извика той.
Чаках да видя някаква реакция. Щеше да отскочи назад. Или пък да започне да се разтапя.
Наистина той реагира, но не по очаквания от мен начин. Той стана, а бледото му лице бе почервеняло от гняв.
— Махай се вече! — нареди ми той. — Върви обратно в тролската дупка, в която живееш. Достатъчно зараза разпръска в къщата ми.
Взех чесънът от чантата ми и го протегнах към него.
— Какво е това? — попита той.
— Чесън. Ще ти помогне да прочистиш организма си. Защо не го вдишаш? — пристъпих аз напред.
— Махни това от мен, откачалке!
Тревър не отскочи назад подобно на Александър, когато инцидентно бях използвала чесъна, вместо това той побесня още повече.
Извадих един лист и му казах подобно на медицинска сестра, която попълва схемата си:
— Сега, трябва да проведа един въпросник относно болестта ти. Не искаш новото ти гадже, Луна, да прихване някоя от твоите болести, нали?
— Защо, да не ревнуваш?
— Разбира се, че не — отвърнах аз през смях.
— Значи затова си тук — каза той, а ядосаният му глас се развесели, — затова дойде в къщата ми. В стаята ми… — пристъпи той напред.
— Не се ласкай!
— Не можеше да понесеш да ме гледаш с Луна… — отвърна ми той с усмивка.
— Честно казано, не можех да понеса изобщо да те гледам.
— Знаех си. Видях го в очите ти, на карнавала — каза той и направи още една стъпка към мен.
Опитах се да огледам и двете страни на врата му, но той явно ма разбра погрешно и се наведе да ме целуне.
Държах го под прицел с листа от тетрадка и закрих лицето си.
— Махай се!
— Но аз мислех, че си дошла заради това…
Подбелих очи.
— Трябва да знам. Някой или нещо да те е ухапвало?
— Разбира се, че не. Но няма да ти кажа, ако и ти не ми отговориш на въпроса, — каза ми той с умна усмивка.
— Тогава работата ми тук е приключена — отвърнах, докато отварях вратата бързо. — Сега си вземи две кучешки бисквити за награда и не ми се обаждай утре.
Тревър стоеше застинал, объркан и несигурен.
— И най-вече — добавих аз. — Стой далеч от гробището.
— Болен съм — отговори той. — Не мъртъв.
Аз се качих на колелото си. Докато пътувах към къщи, почувствах облекчение, че Тревър не бе станал вампир — за доброто на себе си и на града.
Докато слънцето залезе, аз лежах под завивката.
— Мразя се, че те оставям отново — каза мама, — но награждават баща ти в кънтри клуба. Беше толкова зает ден за мен, че имам чувството, че не се грижа достатъчно за теб.
— Чувствам се много по-добре. Ще дремна и ще съм напълно възстановена.
— Е, Били е отишъл при Хенри. Ще го вземем след награждаването.
Когато чух BMW-то да поема по пътя си, скочих от леглото, вече облечена и тръгнах към Имението.
Намерих Александър в таванската му стаичка. Гледаше напрегнато от прозореца. Когато почуках на вратата му, настроението му рязко се подобри. Целуна ме дълго и за минута забравих всичко за врагът от детството си и дебнещият го вампир на име Луна.
— Трябва да направим нещо — каза той. Изведнъж се оказах издърпана от облаците на мечтите си обратно в ада на подземния свят.
— Мога да се сетя за няколко неща. Тук ли ще останем? — казах аз лигаво. — Или да прехвърлим партито си на верандата?
Но той не се усмихна.
— Сериозен съм.
Александър ми липсваше толкова много през целия ден, че бях благодарна, че съм с него. Макар да бях развълнувана от приключенията на града, който сега се наричаше „Вампирсвил“, също така не можех да понасям Джагър и Луна да отнемат времето ни за романтика.
— Но сега, когато сме заедно, ми е трудно да мисля за нещо друго, освен теб. Чаках цял ден, за да те видя — казах аз.
— Знам, аз също, — с въздишка отвърна той. — Но докато Джагър и Луна не си тръгнат, не можем да се заседяваме. Видя ли Тревър?
— Да, започнах аз, — разполагайки се в удобният му стол. — Беше болен днес и си остана вкъщи.
— Болен ли? — попита притеснено той. — Твърде късно ли е?
— Не — отговорих. — За щастие Луна още не е впила зъби в него, просто има грип.
— Чудесно! — каза той с облекчение и се отпусна. Тогава изведнъж отново стана сериозен. — Ако е бил болен и е лежал вкъщи, как тогава го видя?