Кучетата ми нададоха плътен, проточен предупредителен вой. Погледнах през рамо и видях вълците на стотици метри назад да търчат право към мен по снега. Бяха три грамадни сиви вълка и настъпваха в колона.
Втурнах се към гората.
Като че лесно щях да я стигна, преди тримата да ме догонят, ала вълците са изключително умни животни и докато препусках към дърветата, видях останалите от глутницата — около пет възрастни животни — да ми заграждат пътя отляво. Това беше засада и никога не бих могъл да стигна навреме гората. Глутницата беше от осем вълка, а не от пет, както ми бяха казали селяните.
Дори и тогава нямах достатъчно разум, че да се уплаша. Не се и замислих за очевидния факт, че тези животни гладуват, инак никога не биха припарили до селото. Естественият им страх от хората бе изчезнал.
Подготвих се за битка. Затъкнах млатилото в пояса си и се прицелих с пушката. Застрелях голям мъжкар на метри от мен и имах време да презаредя, а кучетата ми и глутницата се нападнаха.
Вълците не можеха да захапят кучетата ми за вратовете заради нашийниците с шипове. В тази първа схватка моите кучета повалиха незабавно един от вълците с мощните си челюсти. Стрелях и повалих още един.
Но глутницата бе обкръжила кучетата. Докато стрелях отново и отново, презареждах възможно най-бързо и се стараех да не улуча моите животни, видях как по-малкото куче пада със счупени задни крака. Кръв струеше по снега; второто се отдръпна от глутницата, която се опитваше да изяде умиращото животно, но след две минути те разкъсаха корема му и го убиха.
Те бяха мощни зверове, както казах вече, тези мастифи. Сам ги бях отгледал и обучил. И всеки от тях тежеше близо сто килограма. Аз винаги ловувах с тях и въпреки че сега говоря за тях като за кучета, тогава ги знаех по имена и когато ги видях да умират, за първи път разбрах с какво се бях захванал и какво можеше да се случи.
Бяха минали едва няколко минути.
Четири вълка лежаха мъртви. Друг бе смъртоносно осакатен. Оставаха три, един, от които бе спрял да пирува дивашки с месото на кучетата и бе втренчил косо разположените си очи в мен.
Стрелях с винтовката, не улучих, стрелях с мускета и кобилата ми се вдигна на задни крака, когато вълкът се стрелна към мен.
Като на пружини другите вълци се обърнаха и зарязаха прясната плячка. Дръпнах силно юздите и оставих кобилата си да препусне на воля право към прикритието на гората.
Не се огледах назад дори когато чух ръмженето и щракането на челюсти. Но после усетих как зъбите одраскаха глезена ми. Грабнах другия мускет, обърнах се наляво и стрелях. Вълкът като че се изправи на задните си крака, но изчезна твърде бързо от поглед и кобилата ми отново се вдигна на задни крака. Едва не паднах. Усетих как задните й крака поддават под мен.
Почти бяхме стигнали гората и аз скочих от гърба й преди тя да се строполи на земята. Имах още една заредена пушка. Обърнах се, хванах я здраво с две ръце, прицелих се право в скачащия върху ми вълк и пръснах горната част на черепа му.
Останаха две животни. Кобилата надаваше дълбоко, гръмовно цвилене, което се издигна до рев и писък — най-ужасният звук, който бях чувал да издава нещо живо. Двата вълка я бяха заръфали.
Стрелнах се по снега — усещах колко е твърда каменистата земя под мен, и успях да стигна до дърветата. Ако успеех да презаредя, можех да ги застрелям оттам. Но нямаше нито едно дърво с достатъчно ниски клони, че да могат да ми служат за опора.
Скочих нагоре, като се опитвах да се покатеря, краката ми се подхлъзнаха по ледената кора и паднах долу, а вълците приближаваха. Нямаше време да презаредя единствената останала ми пушка. Оставаха ми млатилото и мечът — боздуганът отдавна бе загубен.
Мисля, че щом с мъка се изправих на крака, разбрах, че сигурно ще умра. Но и през ум не ми мина да се предавам. Бях се побъркал, побеснял. Почти с ръмжене се изправих лице в лице със зверовете и погледнах по-близкия вълк право в очите.
Разкрачих се, за да се закотвя. Стиснал млатилото в лявата си ръка, извадих меча. Вълците спряха. Първият, след като се взря в мен, наведе глава и се дръпна няколко крачки встрани. Другият чакаше, сякаш чакаше някакъв невидим знак. Първият отново ме погледна, пак с онова обезпокоително спокойствие, и се хвърли напред.
Замахнах с млатилото и топката с шипове се завъртя в кръг. Чувах собственото си ръмжащо дишане и усетих, че подгъвам колене, като че се готвя да скоча напред. Прицелих се с млатилото отстрани на челюстта на звяра, халосах я с всичка сила и само я одрасках.