Той замълча и за пръв път погледна старата царица — като че нейното лице го вбесяваше, макар и да не можеше да се каже със сигурност.
— Ти презираш всичко това — заговори й той. — Магнус презираше всичко това! — той се разтрепери. — Такава бе природата на неговата лудост, както й на твоята, но аз ти казвам, ти не разбираш тези мистерии! Ти ги трошиш като стъкло, ала ти нямаш друга сила, нямаш друга власт, освен невежеството. Ти само рушиш и нищо повече.
Той се обърна и като че се поколеба дали да не замлъкне и се огледа из просторната крипта.
Чух как старата кралица вампир много тихо запя.
Тя нареждаше нещо едва чуто, и се залюля напред-назад, наклонила глава настрани, със замечтан поглед. Отново изглеждаше красива.
— За моите деца всичко свърши — прошепна водачът. — Всичко свърши, защото сега те знаят, че могат да не зачитат всичко това! Всичко, което ни свързваше, даваше ни сила да издържим като прокълнати създания! Мистериите, които ни пазеха тук!
Той отново ме погледна.
— И ме молиш за обяснения, сякаш всичко е необяснимо! Ти, за когото Магията на мрака е проява на безсрамна алчност! Ти, който я даде на утробата, която те е родила! Защо не и на този, на дяволския цигулар, когото ти боготвориш отдалече всяка нощ?
— Не ти ли казах! — обади се царицата вампир. — Не сме ли го знаели винаги? Няма нищо страшно в кръстния знак, ни в светената вода, ни в самото Тайнство… — тя заповтаря думите едва чуто, като променяше мелодията и добавяше и нови. — И старите обреди, тамянът, огънят, изричаните обети, когато ни се струваше, че виждаме Злия в мрака да шепне…
— Тихо! — заповяда водачът, снишил глас. Ръцете му се вдигнаха към ушите в странно човешки жест. Приличаше на момче, объркано момче. Боже, нашите безсмъртни тела за нас можеха да бъдат най-разнообразни затвори, безсмъртните ни лица — маски за истинските ни души!
И отново той впери поглед в мен. Помислих си, че отново ще последва някое от призрачните му превъплъщения или изблик на необуздано насилие, и се стегнах.
Но той мълчаливо ме разглеждаше.
Защо се случи така? Гласът му почти пресъхна в гърлото, когато го повтори на глас, като се мъчеше да овладее гнева си.
— Обясни ми! Защо ти, силен колкото десет вампири и притежаващ смелостта на целия пълен с дяволи ад, ти, който вървиш през света, облечен в брокат и с кожени ботуши, и помиташ всичко край себе си, ти — Лелио, актьорът от Дома на театралите, ни превръщаш във велика булевардна драма? Кажи ми! Кажи ми защо!
— Заради силата на Магнус, гения на Магнус — пропя вампирката с мечтателна усмивка.
— Не! — той тръсна глава. — Казвам ти, той е отвъд всякакви обяснения! Той не познава граници и затова няма граници за него! Но защо?
Той се приближи мъничко — сякаш не пристъпи, а по-скоро дойде по-ясно на фокус, като привидение.
— Защо ти, който имаш дързостта да вървиш по техните улици, да чупиш ключалките им, да ги наричаш по име? Те ти правят прически, те ти шият дрехи по мярка! Ти играеш комар на техните маси! Мамиш ги, прегръщаш ги, пиеш кръвта им само на няколко крачки оттам, където другите смъртни се смеят и танцуват! Ти, който страниш от гробищата и изскачаш от крипти в църквата! Защо ти? Безразсъден, нагъл, невежа и надменен! Ти ми дай обяснение! Отговори!
Сърцето ми туптеше учестено. Лицето ми бе топло и кръвта в него пулсираше. Вече не се страхувах от него, ала бях гневен и гневът ми надхвърляше всякакъв смъртен гняв, и не разбирах съвсем защо.
Неговият разум… Исках да проникна в неговия разум, и ето какво чувах, тези суеверия, тези нелепости! Той не бе възвишен дух, който разбира онова, което следовниците му не проумяват. Той не вярваше във всичко това, но вярваше в силата му, а това бе хиляда пъти по-лошо!
И аз съвсем ясно осъзнах какво е той — той не беше нито демон, нито ангел. Не. Беше дух, закален в мрачните времена, когато малкото слънчево кълбо е пътешествало по небесния купол и звездите са били само фенерчета, които в тъмната нощ са рисували богове и богини. Време, когато човекът е бил център на този голям свят, в който бродим ние, време, когато за всеки въпрос е имало отговор. Ето какво бе той — дете на древните времена, когато вещиците са танцували под луната и рицари са се борили с дракони.
Ах, тъжно, загубено дете, скитащо из катакомбите под големия град в един непонятен век! Може би твоята форма на смъртен ти подхожда повече, отколкото предполагах.