Само след мигове вече бяхме откраднали карета и се носехме през града към полето.
Пришпорвах впряга безмилостно. Ала бях така смъртно уморен, че свръхестествената сила ми се струваше само идея. На всеки завой и от всеки храст очаквах мръсните демони да изскочат и пак да ни обкръжат.
Но някак си успях да се сдобия от един селски хан с храна и напитки, от които Никола щеше да има нужда, и одеяла, за да го топлят.
Той изгуби свяст дълго преди да стигнем в кулата и аз го отнесох нагоре по стълбите във високата килия, където първоначално ме държеше Магнус.
Гърлото му още бе подуто и посинено там, където бяха смукали от кръвта му. И въпреки че спеше дълбоко, когато го положих върху сламеника, усетих жаждата в него, страховития копнеж, който ме обзе, когато Магнус бе пил от мен.
Е, вино за него имаше в изобилие, когато се събуди, и храна в изобилие. И знаех — макар и да не можех да кажа откъде го зная — че той няма да умре.
Как ли ще прекарва дневните часове, трудно можех да си представя. Но врътнех ли ключа в ключалката, той щеше да е на сигурно място. И без значение какво е бил за мен и какъв щеше да е за в бъдеще, никой смъртен не можеше да се скита на свобода из моето леговище, докато спя.
Повече от това не можех да разсъждавам. Чувствах се като смъртен, който ходи насън.
Все още го съзерцавах и долавях смътните му, объркани сънища — сънища за ужасите в Гробището на невинните, — когато влезе Габриел. Тя бе приключила със заравянето на онзи клетник, нещастното конярче, и отново приличаше на прашен ангел — косата й бе рошава, сплъстена и сияйна от изящно пречупената светлина.
Тя дълго гледа Ники, а после ме изведе от стаята. Заключих и тя ме поведе надолу към криптата. Там тя ме обви с ръце и ме притисна здраво, сякаш и тя бе изтощена до припадък.
— Чуй ме — каза тя най-сетне, щом се отдръпна, вдигна ръце и хвана лицето ми. — Ще го изкараме от Франция още щом се вдигнем. Никой няма да повярва на налудничавите му разкази.
Не й отговорих. Не бях способен да проумея нито основанията, нито намеренията й. Главата ми бе замаяна.
— Ти можеш да си играеш на кукловод с него — продължи тя. — Както си играеше с актьорите на Рено. Можеш да го изпратиш в Новия свят.
— Заспивай — прошепнах. Целунах я по разтворената уста. Прегърнах я със затворени очи. Пред погледа ми отново изникна подземието, чух техните странни, нечовешки гласове. Всичко това нямаше да има край.
— След като той замине, можем да поговорим за останалите — рече тя спокойно. — Дали изобщо да напуснем Париж за известно време…
Пуснах я, извърнах се, отидох при саркофага и се облегнах на каменния капак. За първи път в моя безсмъртен живот копнеех за тишината на гроба, за чувството, че всичко е извън моя власт.
И тогава ми се стори, че тя каза още нещо. Не прави това!
4
Щом се пробудих, чух неговите викове. Той думкаше по дъбовата врата и ме проклинаше, че го държа в плен. Гласът му кънтеше в кулата и мирисът му пропиваше през каменните стени — сочен, ах, тъй сочен. Мирис на жива плът и кръв, неговата плът и кръв.
Тя все още спеше.
Не прави това.
Симфония на злобата, симфония на лудостта, преминаваща през стените, философия, която се напрягаше да побере ужасяващите картини, мъченията, да ги въплъти в думи…
Когато излязох на стълбището, сякаш ме понесе вихърът на неговите викове, на човешкия му мирис.
Ала с него се смесваха всички миризми, които помнех лъчите на следобедното слънце, огряващи дървена маса, червеното вино, димът от малкото огнище.
— Лестат! Чуваш ли ме! Лестат! — думкане на юмруци по вратата.
Спомен за приказка от детството: великанът казва, че усеща мириса на човешка кръв в леговището си. Ужас. Знаех, че великанът ще открие човека. Чувах го как приближава човека, стъпка по стъпка. Човекът бях аз.
Но сега вече — не.
Дим и солена плът, и туптяща кръв.
— Това е мястото на вещиците! Лестат, чуваш ли ме! Това е мястото на вещиците!
Глух трепет на стари тайни помежду ни, обичта, всичко онова, което само ние знаехме, чувствахме. Танците на лобното място на вещиците. Можеш ли да го отречеш? Да отречеш всичко, случило се между нас?