Сега, обич моя, сега е мигът. Мога да преглътна живота, който тупти в сърцето ти и да те запратя в забравата, в която нищо не може да бъде разбрано и простено, или да те доведа при мен.
Отблъснах го назад. Притиснах го към мен, като да бе смазан. Ала видението не изчезваше.
Ръцете му се плъзнаха около шията ми, лицето му бе мокро, беше подбелил очи. После езикът му се стрелна навън и стръвно заблиза раната, която бях отворил за него в собственото си гърло. Да, страстно.
Ала моля те, премахни това видение. Спри полета нагоре, скрий ширналия се безцветен пейзаж, спри безсмисленото грачене, надвикващо воя на вятъра. В сравнение с този мрак болката не е нищо. Не искам… Не искам…
Но той се разпадаше. Бавно се разпадаше.
И най-сетне всичко свърши. Воалът на тишината се бе спуснал, също както когато преобразих нея. Тишина. Той се бе отделил от мен. И аз го държах далеч от мен, и той бе готов да се свлече, притиснал с ръце устата си, кръвта се стичаше на струйки по брадата му. Устата му зееше отворена и от нея се изтръгваше жаден звук — въпреки кръвта, жаден вик.
И зад него, отвъд спомена видение за металносивото море и самотната птица — негов единствен свидетел, аз видях на вратата нея. И косата й, стелеща се по раменете, бе златният воал на Дева Мария. И с лице, по което бе изписана огромна тъга, тя каза:
— Беда, сине мой.
В полунощ вече бе ясно, че той няма да проговори, да откликне на ничий глас или да помръдне по своя воля. Оставаше неподвижен и с безизразно лице там, където бе отнесен. И да го измъчваше смъртта, той с нищо не го показваше. И да го изпълваше с възторг новото видение, той го пазеше за себе си. Дори и жаждата не го накара да помръдне.
И Габриел бе тази, която, след като го оглежда мълчаливо часове наред, го хвана за ръка, изчисти го и го облече в нови дрехи. Избра черна вълна — една от малкото тъмни дрехи, които притежавах. И скромна ленена риза, която му придаваше странен вид на млад свещенослужител, малко прекалено сериозен, малко наивен.
И в тишината на криптата, докато ги гледах, аз разбрах без капка съмнение, че всеки от тях можеше да долавя мислите на другия. Безмълвно, тя го водеше, докато го измива и облича. Безмълвно го отпрати да седне на пейката до камината.
Най-сетне тя каза:
— Сега той трябва да излезе на лов — и щом го погледна, той стана, без да извърне очи към нея, все едно му бяха дръпнали конците.
Вцепенен, ги гледах как се отдалечават. Чувах стъпките им по стълбите. А после се промъкнах потайно подир тях и, стиснал решетката на портата, ги гледах как вървят, два котешки духа, през полето.
Нощната пустош бе непобедим студ, който ме обгръщаше и смазваше. Дори и огънят в камината не можа да ме стопли, когато се върнах при нея.
Пустота. И покоят, който си казвах, че желая — просто да остана сам след страшната борба в Париж. Покой и прозрението, което не можах да се принудя да й призная, прозрението, което ръфаше вътрешностите ми като прегладнял звяр — че сега той ми бе така противен, че не можех да го гледам.
5
Когато следващата вечер отворих очи, знаех какво възнамерявам да направя. Дали мога да го гледам, или не мога, не беше важно. Аз бях го направил такъв и аз трябваше да го извадя по някакъв начин от това вцепенение.
Ловът не бе го променил, въпреки че очевидно се бе справил успешно с пиенето и убиването. И сега от мен зависеше да го предпазя от погнусата, която изпитвах, да отида до Париж и да донеса единственото, което би го накарало да се освести.
Цигулката бе единственото, което той бе обичал някога като жив. Може би сега тя щеше да го пробуди. Аз щях да я сложа в ръцете му и той отново щеше да пожелае да засвири на нея, щеше да пожелае да свири с всичките си новопридобити умения, и всичко щеше да се промени, и мразът в сърцето ми щеше да се разтопи.
Щом Габриел се пробуди, аз й казах какво възнамерявам да направя.
— Ами другите? — попита тя. — Не можеш да влезеш сам в Париж.
— Мога — отвърнах. — Нужно е ти да останеш тук, с него. Ако онези дребни вредни твари се домъкнат, в това негово състояние те могат да го подмамят на открито. И освен това искам да разбера какво се случва под Гробището на невинните. Ако наистина сме сключили примирие, искам да го знам.
— Не ми допада идеята да отидеш — поклати глава тя. — Казвам ти, ако не бях убедена, че е нужно пак да говорим с водача, че има какво да научим от него и от старата жена, щях да се съглася тази вечер да отидем в Париж.