— И на какво толкова могат те да ни научат? — попитах ледено. — Че Слънцето наистина се върти около Земята? Че Земята е плоска? — но заради горчивината в думите си се засрамих.
Едно нещо, което те можеха да ми обяснят, бе защо вампирите, създадени от мен, можеха да долавят мислите си взаимно, а аз не можех. Ала бях твърде покрусен заради отвращението, което изпитвах към Ники, за да мисля за всичко това.
Само я гледах и си мислех колко великолепна бе гледката, докато Мрачната магия действаше в нея, да виждам как тя възкресява младежката й красота, отново я превръща в богинята, която бе за мен тя, когато бях малко дете. Докато гледах как Ники се променя, аз наблюдавах смъртта му.
Може би и без да прочете думите в душата ми, тя разбра всичко твърде добре.
Прегърнахме се бавно.
— Внимавай — рече тя.
Трябваше веднага да отида в апартамента и да потърся цигулката му. А трябваше да се оправя и с моя клет Роже. Да го излъжа. И заминаването от Париж все повече и повече изглеждаше най-уместната постъпка.
Но часове наред аз правех само каквото си искам. Ловувах в Тюйлери и по булевардите и се преструвах, че под Гробището на невинните няма никакво сборище, че Ники е още жив и се подвизава някъде здрав и читав, че цял Париж отново е мой.
Но постоянно се ослушвах за тях. Мислех за старата царица. И ги чух, когато най-малко очаквах — на булевард „Дю Тампл“, докато наближавах театъра на Рено.
Странно беше, че са излезли на светло, както се изразяваха те. Ала само след секунди вече знаех, че неколцина от тях се крият зад театъра. И този път нямаше злоба, а само отчаяна възбуда, когато усетиха, че съм наблизо.
После видях бялото лице на вампирката, онази, тъмнооката красавица с коса на вещица. Тя се спотайваше в уличката откъм вратата към сцената и се стрелна напред, за да ми махне.
Подкарах кобилата напред-назад. Булевардът представяше обичайната панорама за пролетна вечер: стотици разхождащи се сред потока от карета, много улични музиканти, жонгльори и акробати, осветените театри, разтворили врати, за да приканват тълпата. Защо трябваше да изоставя всичко това, за да разговарям с тези създания? Ослушах се. Те бяха четирима и отчаяно ме очакваха. Изпитваха ужасен страх.
Добре. Обърнах кобилата и навлязох в уличката, стигнах чак до дъното й, където те се навъртаха около каменната стена.
Сивоокото момче беше там със слисано изражение и това ме изненада. Висок рус мъж вампир стоеше зад него заедно с красива жена. И двамата бяха загърнати в дрипи като прокажени. Красавицата с тъмните очи, която се бе разсмяла на шегичката ми на стълбището под Гробището на невинните, бе тази, която заговори.
— Трябва да ми помогнеш! — прошепна тя.
— Нима? — опитах се да усмиря кобилата. Компанията им не й допадаше. — Защо да ти помагам?
— Той унищожава сборището — отвърна тя.
— Унищожава нас… — додаде момчето, но без да ме поглежда. Бе забило поглед в камъните пред себе си и в мислите му се мярнаха картини от случващото се — запалената клада, Арман, който принуждава следовниците си да влязат в огъня.
Опитах се да си ги избия от главата. Но сега картините заприиждаха откъм всички тях. Тъмнооката красавица ме погледна право в очите, докато се опитваше да избистри изображенията: Арман, размахал грамадна овъглена греда, подкарва другите към огъня, после ги блъсва с гредата в пламъците, докато те се мъчат да избягат.
— Боже мили, та вие бяхте дванайсет! — възкликнах. — Не можехте ли да се преборите?
— Преборихме се и сме тук — рече жената. — Той изгори шестима, а останалите избягахме. Обзети от ужас, ние търсехме странни места за почивка през деня. Никога досега не бяхме го правили — да спим далеч от нашите свещени гробове. Не знаехме какво ще се случи с нас. И когато се пробудихме, той беше там. Успя да унищожи още двама. Само ние останахме. Той дори разкърти дълбоките гробници и изгори гладуващите. Разкърти земята, за да засипе тунелите към нашето сборно място.
Момчето бавно вдигна поглед.
— Ти ни причини това — прошепна той. — Погуби всички ни.
Жената застана пред него.
— Трябва да ни помогнеш! — примоли се тя. — Създай ново сборище с нас! Помогни ни да съществуваме така, както съществуваш ти! — тя погледна нетърпеливо момчето.