— Ами старата жена, великата? — попитах.
— Точно тя го започна — отвърна ожесточено момчето. — Тя се хвърли в огъня. Каза, че щяла да отиде при Магнус. Смееше се. И тогава той подкара другите към огъня, а ние побягнахме.
Склоних глава. Значи нея вече я нямаше. И всичко, което бе видяла и узнала, бе изчезнало заедно с нея. И какво бе оставила след себе си? Простият, отмъстителният, поквареното дете, убедено, че нейните знания са неистински.
— Трябва да ни помогнеш! — настоя тъмнооката. — Виждаш ли, негово право като господар на сборището е да унищожава слабите, онези, които не могат да оцелеят.
— Той не можеше да позволи сборището да пропадне в хаоса — обади се другата вампирка, застанала зад момчето. — Без вярата в Мрачните обичаи другите можеше да сбъркат и да наплашат смъртното население. Но ако ти ни помогнеш да създадем ново сборище, да се усъвършенстваме по нови начини…
— Ние сме най-силните от сборището — додаде мъжът. — И ако успеем да го отблъскваме достатъчно дълго и да продължим да се справяме и без него, то с времето той може да ни остави на мира.
— Той ще ни унищожи! — измърмори момчето. — Той никога няма да ни остави на мира. Ще изчаква мига, в който се разделим…
— Той не е непобедим! — заяви високият мъж. — И е загубил всякаква вяра. Запомни го.
— А ти имаш кулата на Магнус, скривалище… — отчаяно извика момчето, вперило очи в мен.
— Не, нея не мога да споделя с вас — отвърнах. — Трябва сами да спечелите тази битка.
— Но ти несъмнено можеш да ни водиш… — възрази мъжът.
— Нямате нужда от мен — заявих. — Какво сте научили вече от моя пример? Какво научихте от онова, което казах снощи?
— Повече научихме от онова, което ти му каза после — отвърна тъмнооката. — Чухме те да му говориш за ново зло, за злото на сегашните времена, на което му е отредено да броди сред света под красива човешка маска.
— Сложете си маските тогава — рекох. — Вземайте дрехите на жертвите си, вземайте парите от джобовете им. И можете да се движите сред смъртните като мен. С времето ще натрупате достатъчно богатство, за да се сдобиете със своя собствена малка крепост, свое тайно светилище. И тогава няма вече да сте просяци или призраци.
Виждах отчаянието по лицата им. Ала въпреки това те слушаха внимателно.
— Ами кожата ни, тембърът на гласовете ни…? — попита тъмнооката.
— Можете да измамите смъртните. Много е лесно. Нужна е само малко сръчност.
— Ала как да започнем? — попита момчето безизразно, сякаш бе въвлечен във всичко това против волята си. — На какви смъртни да се престорим?
— Изберете сами! — отвърнах. — Огледайте се около вас. Маскирайте се на цигани, ако поискате — това няма да е толкова трудно. Или още по-добре — на артисти — погледнах към светлините на булеварда.
— Артисти! — възкликна тъмнооката и в очите й проблесна искрица на възбуда.
— Да, актьори. Улични артисти. Акробати. Станете акробати. Несъмнено сте ги видели навън. Можете да покриете белите си лица с грим, а екстравагантните ви жестове и изражения изобщо няма да ги забележат. Не бихте могли да изберете по-съвършено прикритие от това. На булеварда ще видите всевъзможните смъртни, които живеят в този град. Ще научите всичко онова, което имате нужда да знаете.
Тя се засмя и огледа другите. Мъжът се бе замислил дълбоко, другата жена размишляваше, момчето не бе уверено.
— С вашите умения лесно можете да станете жонгльори и гимнастици — продължих. — За вас това няма да е нищо. Могат да ви гледат хиляди, които никога не биха се досетили какви сте.
— Но не това се случи с теб на сцената на този малък театър — заяви хладно момчето. — Ти изпълни душите им с ужас.
— Защото аз реших така — отвърнах. Трепет на болка. — Това е моята трагедия. Но мога да измамя всеки, стига да поискам — и вие също.
Бръкнах в джобовете си и извадих шепа златни крони, които дадох на тъмнооката. Тя ги пое с шепи и се взря в тях, като че я изгаряха. Вдигна очи и в тях аз видях себе си на сцената на Рено, как изпълнявам онези страховити подвизи, прогонили тълпата на улицата.
Ала в ума й се въртеше и друга мисъл. Тя знаеше, че театърът е изоставен, че съм изпратил трупата някъде далече.
И за един миг се замислих, оставих болката да се удвои и да премине през мен, като се питах дали другите я долавят. В края на краищата, какво значение имаше?
— Да, моля — рече хубавицата и докосна ръката ми с хладните си бели пръсти. — Пусни ни в театъра! Моля те! — тя се обърна и погледна задния вход на театъра на Рено.