Какво искаш от мен? — искаше ми се да попитам пак. Как може да има прошка, когато съвсем скоро имаше такава ненавист? Твоето сборище — унищожено. Ужаси. Не искам да си представям… Исках отново да повторя всичко.
Ала и сега не можех да го изкажа по-добре отпреди. И този път знаех, че дръзна ли да се опитам, блаженството ще се стопи, ще ме изостави и терзанието ще е по-силно от жаждата за кръв.
Ала въпреки, че не помръдвах, обгърнат от тайнствеността на чувството, аз знаех, че странните образи и чувства не идват от мен.
Видях се как отново се оттеглям в тъмницата и вдигам на ръце безжизнените тела на онези сродни души изчадия, които обичах. Видях се как ги отнасям на покрива на кулата и ги оставям там, безпомощни на произвола на изгряващото слънце. Напразно Камбаните на ада биеха тревога за тях. И слънцето ги пое и ги превърна в пепелни фигури с човешка коса.
Душата ми побягна от тази картина ужасена, побягна в мъчително разочарование.
— Все пак си дете — прошепнах. Ах, болката от разочарованието, угасващата възможност… — Колко глупав си да мислиш, че аз съм способен на това.
Гласът утихна, отдръпна се от мен. И усетих своята самота с всяка пора на кожата си. Сякаш всяко покритие ми бе отнето завинаги и щях завинаги да остана тъй гол и нещастен, както сега.
И далече, далече усетих как една сила се сгърчи, сякаш духът, от когото идеше гласът, се извиваше и гънеше като огромен език.
— Предателство! — произнесох на глас. — Но, о, колко тъжна е тя, погрешната преценка. Как можеш да твърдиш, че желаеш мен!
И то изчезна. Стопи се напълно. И аз отчаяно го възжелах отново, дори и само за да се бори с мен. Желаех отново да изпитам чувството за възможност, онова прелестно сияние.
И видях лицето му в „Света Богородица“, момчешко и почти сладко, като лицето на светец, рисуван от да Винчи. И ме обзе ужасяващото чувство за предопределение.
6
Щом Габриел се пробуди, аз я отведох далеч от Ники сред покоя на гората и й разказах за всичко, случило се предишната нощ. Описах й всичко, което Арман е предложил и казал. Притеснен й заговорих за тишината, която съществуваше между нея и мен и че вече зная, че това няма да се промени.
— Трябва да напуснем Париж възможно най-скоро — заключих най-накрая. — Това създание е твърде опасно. А колкото до онези, на които дадох театъра — те не знаят нищо друго, освен наученото от него. Аз казвам, нека Париж остане за тях, а ние нека поемем по Дяволския път, както казваше старата царица.
Очаквах тя да се разгневи и да се озлоби срещу Арман, ала по време на целия ми разказ тя запази спокойствие.
— Лестат, има твърде много въпроси, които не са получили отговор — рече тя. — Аз искам да узная какво е било началото на старото сборище, искам да узная всичко, което Арман знае за нас.
— Майко, изкушен съм да обърна гръб на всичко това. Не ме интересува какво е било началото. Питам се дали дори и самият той знае.
— Разбирам, Лестат — рече тихо тя. — Разбирам, повярвай. Когато всичко е казано и сторено, мен ме е грижа за тези твари по-малко, отколкото за дърветата в тази гора или за звездите над нас! Бих предпочела да изучавам теченията на ветровете или орнаментите, изрисувани върху падащите листа…
— Точно така.
— Но не бива да прибързваме. Сега най-важно е ние тримата да останем заедно. Трябва да ходим в града заедно и бавно да се подготвяме за съвместното си заминаване. И заедно трябва да се опитаме да осъществим твоя план да пробудим Никола с цигулката му.
Исках да поговорим за Ники. Исках да я попитам какво се крие зад мълчанието му, какво разгадаваше тя? Ала думите пресъхваха в гърлото ми. И сега, както през цялото време, мислех за преценката й още в първите мигове: „Беда, сине мой.“
Тя ме обви с ръце и ме поведе обратно към кулата.
— Аз няма нужда да чета мислите ти, за да знам какво става в душата ти — рече ми тя. — Хайде да го отведем в Париж. Да се опитаме да намерим Страдивариуса — тя се изправи на пръсти и ме целуна. — Ние бяхме поели заедно по Дяволския път още преди това да се случи. И скоро пак ще тръгнем по него.
Да заведем Никола в Париж бе също тъй лесно, както и да го водим във всичко останало. Като призрак той възседна коня си и яздеше до нас, и само тъмната му коса и пелерината му изглеждаха живи, развявани от вятъра.