Докато се хранехме в Ил дьо ла Сите, открих, че не мога да го гледам как ловува и убива.
Да го гледам как върши тези прости неща мудно като сомнамбул не ми вдъхваше надежда. То доказваше единствено, че той би могъл да продължава така до безкрай, нашият безмълвен съучастник, същински възкресен труп.
Ала едно неочаквано чувство ме завладя, докато сновяхме заедно из уличките. Сега вече не бяхме двама, а трима. Сборище. И само да можех да го накарам да се съвземе…
Но посещението на Роже беше на първо място. Аз самичък трябваше да се срещна с адвоката. Затова ги оставих да ме чакат само през няколко врати от къщата му, и докато чуках с чукалото по вратата, аз се стегнах за най-изтощителното изпълнение в театралната ми кариера.
Е, аз много бързо научих един важен урок за смъртните и желанието им да бъдат убедени, че светът е безопасно място. Роже страшно ми се зарадва. Толкова му олекна, че аз съм „жив и в добро здраве“ и не желая да се отказвам от услугите му, че кимаше в знак на съгласие още преди да започна с нелепите си обяснения.
(И този урок за душевния покой на смъртните аз никога не забравих. Дори и призрак да разпарчетосва къщата, мята тенджери навсякъде, излива вода върху възглавниците, кара часовниците да бият по всяко време, смъртните биха предпочели почти всяко предложено „естествено обяснение“ за това, което се случва, без значение колко абсурдно е то, пред очевидното свръхестествено.)
Почти веднага се изясни също и че той вярваше, че ние с Габриел сме се измъкнали от апартамента през входа за прислугата към спалнята, симпатична възможност, за която преди не бях се досетил. А за разкривения канделабър само измърморих нещо, че съм полудял от скръб, когато съм видял майка ми, което той веднага разбра.
Що се отнася до причината за нашето напускане, ами Габриел настояла да я заведат далеч от всички и да я закарат в манастир, в момента била там.
— Ах, мосю, здравето й се подобри по чудо! — възкликнах. — Де да можехте само да я видите… Но няма значение. Ние незабавно заминаваме за Италия с Никола дьо Ланфан и са ни нужни валута, кредитни писма, каквото и да е, а също и карета за път, грамадна карета, и добър екипаж от шестима души. Уредете всичко да бъде готово за петък, привечер. И пишете на баща ми, че ще отведем майка ми в Италия. Баща ми е добре, предполагам?
— Да, да, разбира се, нищо не съм му казал, освен най-окуражителни…
— Колко умно от ваша страна. Знаех си, че мога да ви се доверя. Какво щях да правя без вас? А тези рубини — бихте ли могли да ми ги обърнете в пари незабавно? Тук имам и няколко испански монети за продан, доста стари, струва ми се.
Той дращеше като обезумял, съмненията и подозренията му се топяха от топлината на усмивките ми. Толкова се радваше, че има с какво да се занимава!
— Запазете имота ми на булевард „Дю Тампл“ свободен — заръчах. — И, разбира се, вие ще управлявате всичките ми дела — и прочее, и прочее.
Моят имот на булевард „Дю Тампл“, скривалището на отчаяна, парцалива банда вампири, освен ако Арман вече не ги бе открил и изгорил като стари костюми. Щях доста скоро да намеря Отговора на този въпрос.
Слязох по стълбите, като си подсвирквах съвсем по човешки, радостен, че тази омразна задача най-сетне е изпълнена. И тогава осъзнах, че Ники и Габриел никъде не се виждаха.
Спрях на улицата и се завъртях.
Видях Габриел в мига, в който чух гласа й — млада, момчешка фигура, която изскочи от една уличка, все едно се е материализирала на място.
— Лестат, няма го… Изчезна! — извика тя.
Не можах да й отговоря. Казах някаква глупост от рода на „Как така изчезнал!“ Но мислите, бушуващи в главата ми, пресушаваха думите. Ако до този миг бях имал съмнения в обичта си към него, значи съм се лъгал.
— Обърнах му гръб и се случи за миг, казвам ти! — тя бе колкото наскърбена, толкова и сърдита.
— Ти чу ли някакво друго…
— Не. Нищо. Той просто беше твърде бърз.
— Да, ако се е движил сам, ако не са го отвели…
— Щях да доловя неговия страх, ако Арман го бе отвел! — настоя тя, ужасена и разгневена. Той бе изчезнал в мрака, който се стелеше около нас като гигантско колело около своята ос. Струва ми се, че стиснах юмрук. Сигурно съм направил някой малък несигурен жест на паника.
— Чуй ме — рече тя. — В мислите му има само две неща, които се въртят ли въртят…
— Кажи ми!