Танцьорите преминаваха пред него, зад него, прегръщаха го и го улавяха, когато внезапно той вдигаше ръце нагоре и издигаше цигулката високо над главата си.
Висок, пронизителен смях изригна от него. Той разтрисаше гърдите му, разтърсваше ръцете и краката му. А после той наведе глава и се вторачи в мен. И с цяло гърло изкрещя:
— Представям Ви Театъра На Вампирите! Театърът На Вампирите! Най-Великият Спектакъл На Булеварда!
Смаяни, другите се взираха в него. Ала отново, в пълно единодушие, те запляскаха с ръце и се развикаха. Заподскачаха във въздуха, надавайки радостни писъци. Обвиваха врата му с ръце и го целуваха. Затанцуваха в кръг около него и го завъртяха с ръце. Бликна смях, заизлива се с клокочене от всички тях, а той ги притискаше към себе си и отговаряше на целувките им, и с дългите си розови езици те облизваха потта от челото му.
— Театърът на вампирите! — те се откъснаха от него и ревнаха към несъществуващата публика, към света. Поклониха се на светлините на рампата и с писъци и лудуване подскочиха чак до гредите, а после тупнаха върху дъските с екота на буря.
И последните трептения на музиката заглъхнаха в тази какофония от писъци, тропане и смях, звънлив като камбанки.
Не помня кога съм им обърнал гръб, не помня как съм се изкачил по стъпалата на сцената и съм ги подминал. Но трябва да съм го направил.
Защото внезапно седях на дългата тясна маса в моята малка гримьорна, подпрял гръб в ъгъла, с подвито коляно, опрял чело в студеното стъкло на огледалото. И Габриел беше там.
Дишах хрипливо и хриповете ме тревожеха. Виждах разни неща — перуката, която носех на сцената, мукавения щит и те будеха в мен гръмотевични чувства. Но се задушавах. Не можех да мисля.
И тогава Ники застана на вратата, избута Габриел настрани със сила, която я смая, смая и мен, и ме посочи с пръст.
— Е, не ти ли харесва, мой господарю и покровителю? — попита той, като настъпваше към мен. Думите му се лееха в неспирен поток, сливаха се в една-единствена голяма дума. — Не се ли възхищават от това великолепие, от това съвършенство? Не би ли дарил Театъра на вампирите с богатството си, което притежаваш в такова изобилие? Не искаш ли да видиш как твоят театър изпълнява окончателното си величествено предназначение? Как беше — „новото зло, язвата в сърцето на розата, смъртта в самата сърцевина на всичко“…
От немота той бе преминал в мания и дори и когато млъкна, от устните му продължаваха да се леят тихи, безсмислени, безумни звуци, като вода от извор. Лицето му беше изпито и сурово и лъщеше от кървавите капки по него, които цапаха бялата му ленена риза около врата.
А зад него се разнесе почти невинният смях на другите, освен Елени, която надничаше през рамото му и усилено се мъчеше да проумее както точно се случва между нас.
Той се приближи, като се подсмиваше и ухилен забоде пръст в гърдите ми.
— Е, говори. Не виждаш ли великолепната гавра, гениалността?
— Той се тупна в гърдите. — Те ще идват на нашите представления, ще пълнят касите ни със злато, и никога няма да се досетят какво са приютили, какво процъфтява в ъгълчето на парижкото око! В задните улички ние пием от тях, а те ни ръкопляскат пред ярко осветената сцена…
Момчето зад него се разсмя. Дрънченето на дайре, тънкото пеене на другата жена. Продължителният смях на мъжа — като раздипляща се панделка очертаваше движенията му, докато той търчеше в кръг през тракащите паравани.
Ники се приближи толкова, че затули светлината. Не виждах Елени.
— Великолепно зло! — възкликна той. Бе изпълнен със заплаха, и белите му ръце приличаха на щипците на морска твар, която всеки миг можеше да ме разкъса на парченца. — да служим на бога на тъмните гори така, както никога не са му служили, и то тук, в самия център на цивилизацията! И за това ти запази театъра! Под твоя галантен патронаж се ражда това грандиозно жертвоприношение.
— Това е дреболия! — заявих. — Просто е красиво и хитроумно, нищо повече!
Гласът ми не беше много силен, ала го накара да млъкне, накара и другите да млъкнат. И потресът в мен бавно се претопи в друго чувство, не по-малко болезнено, но просто ми бе по-лесно да го сдържам.
Нищо не се чуваше, освен шумът от булеварда. От Ники се изливаше сърдит гняв, зениците на взрените му в мен очи танцуваха.
— Ти си лъжец, презрян лъжец! — извика той.
— В това няма величие — отвърнах. — Няма нищо възвишено. Да мамите безпомощните смъртни, да им се подигравате, а после да излизате оттук нощем, и да отнемате живот все по същия стар дребнав начин, една смърт след друга, с цялата му неизбежна жестокост и неугледност, за да живеем. Всеки човек може да убие друг човек! Свири на цигулката си вечно. Танцувай както щеш. Дай им това, за което са си платили, щом това ще ти създава занимание и ще поглъща вечността! То е просто хитроумно и красиво. Горичка в Дивата градина. Нищо повече.