— Долен лъжец! — процеди той през зъби. — Ти си Божи глупак, ето какво си! Ти, който притежаваше мрачната тайна, издигнала се над всичко, която лишаваше всичко от смисъл — и какво направи с нея през всички тези месеци, докато царуваше сам в кулата на Магнус? Мъчеше се да живееш като добър човек! Добър човек!
Беше толкова близо, че можеше да ме целуне, кървавата му слюнка шибаше лицето ми.
— Покровител на изкуствата! — присмя се той. — Обсипал с дарове своето семейство, обсипал с дарове и нас! — той се дръпна и ме изгледа презрително. — Е, ние ще вземем малкия театър, който ти си изрисувал със злато и окичил с кадифе, и той ще служи на силите на дявола по-величаво, отколкото някога му е служило старото сборище — той се обърна и погледна Елени, а после и другите. — Ние ще се гаврим с всичко свято. Ще ги водим към все по-голяма простащина и богохулство. Ще ги смайваме. Ще ги очароваме. Но преди всичко ще си живеем царски от тяхното злато и от тяхната кръв, и сред тях ще набираме сила!
— Да — обади се момчето зад него. — Ще станем непобедими — погледът му, вперен в Никола, бе налудничав поглед на ревнител. — Ние ще си създадем име и ще си завоюваме място в техния свят!
— И ще имаме власт над тях — додаде другата жена. — Ще имаме и наблюдателница, от която да ги изучаваме и опознаваме, ще усъвършенстваме методите си за унищожението им, когато решим.
— Аз искам театъра! — заяви ми Никола. — Искам го от теб. Нотариалният акт, парите, за да го отворим отново. Моите помощници са тук и са готови да ме слушат.
— Вземи го, щом желаеш — отвърнах. — Твой е, тъкмо ще ме отърве от теб и от твоята злоба, от осакатения ти разум.
Станах от тоалетката, отидох при него и ми се струва, че той имаше намерение да ми прегради пътя, но се случи нещо непредвидено. Когато видях, че той не желае да се помести, гневът ми се надигна и изригна от мен като невидим юмрук. И го видях да залита назад, сякаш юмрукът ми го е халосал. И се удари в стената неочаквано силно.
Можех да се махна мигом от това място. Знаех, че Габриел само чака да ме последва. Но не си тръгнах. Спрях и се огледах назад към него — той все още се подпираше на стената, сякаш не можеше да помръдне. И той ме гледаше с чиста омраза, неразмътена от спомени за обич, както от самото начало.
Но аз исках да разбера. Наистина исках да узная какво се бе случило. И отново се приближих до него мълчаливо, този път аз бях заплашителният, ръцете ми приличаха на щипци, усещах страха му. Всички те, освен Елени, бяха преизпълнени със страх.
Когато съвсем се приближих до него, аз спрях, и той погледна право в мен й сякаш знаеше точно какво го питам.
— Всичко е недоразумение, обич моя — рече той. От езика му капеше киселина. Кървавата пот отново бе избила, и очите му блестяха, все едно бяха мокри. — Тя беше, за да причиня болка на другите, не разбираш ли, свирнята на цигулка — да ги вбеся, да се укрепя на един остров, където те не могат да се разпореждат. Те щяха да гледат моя крах, неспособни с нищо да ми помогнат.
Не му отговорих. Исках да продължи.
— И когато решихме да заминем за Париж, мислех, че в Париж ще гладуваме, ще пропадаме все по-надолу и по-надолу, и по-надолу. Това исках аз, не онова, което искаха те — аз, любимият син, да се издигна, за тяхна радост. Аз мислех, че ще пропаднем! Ние трябваше да пропаднем!
— О, Ники… — прошепнах.
— Но ти не пропадна, Лестат! — веждите му се повдигнаха. — Студът, гладът — теб нищо не те спираше! Ти бе триумф! — гневът отново уплътни гласа му. — Ти не се пропи и не се търколи в канавката. Ти преобърна всичко наопаки! И във всяка страна от нашия предполагаем провал ти намираше възторг, безкрайни бяха твоето въодушевление и страстта, която бликаше от теб — и светлината, светлината винаги! И в точно съотношение с излъчваната от теб светлина в мен имаше мрак! Всеки възторг ме пронизваше и пораждаше точно толкова мрак и отчаяние! И после — магията, когато ти се сдоби с магията, о, ирония на ирониите, ти ме закриляше от нея! И какво направи ти? Използваше сатанинските си сили да поощряваш дейността на един добър човек!