Попаднахме в тъмна стая, уединена и студена. Суетнята на бала бе далече. Той бе стоплен от изпитата кръв и чувах силния глас на сърцето му. Той ме притегли към себе си, а под високите прозорци проблясваха светлините на преминаващите карети и се разнасяха неясни, несекващи звуци, внушаващи сигурност, уют и всичко онова, което бе Париж.
Никога не бях умирал. Светът се раждаше отново. Протегнах ръце и усетих как сърцето му тупти до мен. И аз зовях моя Никола, опитвах се да го предупредя, да му кажа, че всички сме обречени. Животът се изплъзва от нас малко по малко и когато видях ябълковите дървета в овощната градина, окъпани в зелени слънчеви лъчи, ми се стори, че полудявам.
— Не, не, най-скъпи мой — шепнеше ми той. — Няма нищо друго, освен покоя и сладостта, и твоите ръце в моите.
— Знаеш ли, това беше ужасен късмет! — прошепнах внезапно. — Аз съм дявол по неволя. Плача като дете скитниче. Искам да си ида у дома.
Да, да — устните му имаха вкус на кръв, ала не на човешка кръв. Това бе еликсирът, даден ми от Магнус, и аз усетих как се отдръпвам. Този път можех да се измъкна. Получих втори шанс. Колелото бе направило пълен кръг.
Крещях, че няма да пия, няма — а после усетих двете нажежени остриета да се забиват във врата ми и да стигат чак до душата ми.
Не можех да се помръдна. Той ме заливаше, както ме бе залял онази нощ — екстазът, хилядократно по-голям от онзи, когато държах в прегръдките си смъртни. И аз знаех какво правеше той! Той се хранеше от мен! Той ме пресушаваше.
Паднах на колене и усетих, че той ме крепи, кръвта се изливаше от мен с чудовищно упорство и аз не можех да я спра.
— Дявол! — опитах се да изкрещя. Изтласквах думата все по-нагоре и по-нагоре, докато тя се изтръгна от устните ми и вцепенението отпусна крайниците ми. — Дявол! — изревах отново, хванах го замаян и го захвърлих на пода.
След миг вече го бях докопал, отворих с трясък стъклената врата и го повлякох с мен в нощта.
Токовете му стържеха по каменните плочи, лицето му бе въплъщение на яростта. Стиснах дясната му ръка и го разтърсих, главата му се отметна назад и той не можеше нито да види, нито да прецени къде се намира, нито да се залови за нещо, заудрях го с десницата си и го удрях, и го удрях, докато от ушите му, от очите му, от устата му шурна кръв.
Повлякох го през дърветата далече от светлините на двореца. И докато той се мяташе, докато в изблик на сила се мъчеше да се изправи, той изстреля, че ще ме убие, защото сега притежава силата ми. Бил я изпил от мен и обединена с неговата сила, тя щяла да го направи непобедим.
Разярен, аз го стиснах за гърлото, изтиках главата му надолу и наврях лицето му в пътеката под мен. Приклещих го и започнах да го душа, докато кръвта не рукна в мощни изблици от зейналата му уста.
Той би изпищял, ако можеше. Коленете ми се забиха в гърдите му. Вратът му се издуваше под пръстите ми, кръвта шуртеше и се изливаше от него с клокочене, и той въртеше глава на двете страни, очите му се отваряха все по-широко и по-широко, ала не виждаха нищо. И когато го усетих как омеква в ръцете ми, аз го пуснах.
Пак го заудрях, обръщах го насам и натам. А после извадих меча си, за да му отсека главата.
Да живее така, ако може. Да бъде безсмъртен така, ако може. Вдигнах меча, и когато погледнах надолу към него, дъждът плющеше по лицето му, а той ме гледаше като полужив, неспособен да се примоли за милост, неспособен да се помръдне.
Чаках. Исках да ми се примоли. Исках да ми заговори с онзи мощен глас, пълен с лъжи и лукавство, гласът, накарал ме за един чист, ослепителен миг да повярвам, че отново съм жив и свободен, и отново пречистен. Пъклена, непростима лъжа! Лъжа, която никога нямаше да забравя, докато съм жив на тази земя. Исках гневът да ме пренесе през прага на неговия гроб.
Ала от него не идеше нищо.
И в този безмълвен миг на страдания красотата му бавно се възвърна.
Той лежеше на чакълената пътека — пребито дете, само на метри от преминаващите карети, звънтенето на конски подкови, трополенето на дървените колела.
И това пребито дете приютяваше злини и знания, натрупани с векове, и от него не идеха позорни молби, а само тихото и наранено осъзнаване на себе си. Древно, древно зло, очи, видели мрачни векове, които аз единствено сънувам.
Пуснах го, изправих се и прибрах меча си в ножницата.
Направих няколко крачки и рухнах на една мокра каменна пейка.
Далече фигури живо се суетяха около счупения дворцов прозорец.