Ала между нас и онези объркани смъртни се простираше нощта и аз го гледах безучастно как лежи и не помръдва.
Лицето му бе обърнато към мен, ала не нарочно, оплетените му къдри бяха окървавени. Със затворени очи, отпуснал ръка с разтворена длан до себе си, той приличаше на изоставения потомък на времето и свръхестествената случайност, някой нещастен колкото самия мен.
Какво бе сторил, за да се превърне в това, което е? Можеше ли някой толкова млад и толкова отдавна да е разгадавал смисъла на каквото и да било решение, да не говорим за обета да се превърне в това?
Станах и бавно се приближих, застанах над него и се загледах в него и в кръвта, пропила дантелената му риза и оцапала лицето му.
Стори ми се, че той въздъхна, че го чух как издишва.
Не отвори очи и смъртен може би не би забелязал по лицето му никакво изражение. Ала аз усещах страданието му. Усещах колко огромно е то и ми се искаше да не го усещам. За миг разбрах каква пропаст ни дели и каква пропаст зее между неговия опит да надделее над мен и моята простичка самозащита.
Той отчаяно се мъчеше да надвие онова, което не разбираше.
А аз, импулсивно и почти без усилия, го бях пребил.
Цялата ми болка по Никола се завърна; и думите на Габриел, и обвиненията на Никола. Гневът ми бе нищо в сравнение с неговите страдания и отчаяние.
И може би тази бе причината да се наведа и да го вдигна. А може би го направих, защото той притежаваше такава изящна красота и бе тъй объркан. В края на краищата ние бяхме от един и същи род.
Нали е съвсем естествено някой от себеподобните му да го отнесе далече от това място, където смъртните рано или късно щяха да дойдат при него и да го отведат, преплитащ нозе?
Той не ми се съпротивяваше. След малко се изправи на крака. А после тръгна замаян до мен, бях го прегърнал през рамо и го подпирах; и ние се отдалечихме от „Пале Роял“ към улица „Сен Оноре“.
Почти не поглеждах преминаващите покрай нас фигури и накрая видях един познат силует под дърветата, от който не лъхаше усещането за смъртност, и разбрах, че Габриел доста време е стояла там.
Тя се приближи колебливо и безмълвно, по лицето й се изписа потрес, щом видя подгизналата от кръв дантела и раните по бялата кожа, тя протегна ръце, сякаш за да сподели с мен бремето, въпреки че не знаеше как.
Някъде по-нататък в тъмните градини и другите бяха наблизо. Чух ги и после ги видях. И Ники бе там.
Бяха дошли, също като Габриел, явно привлечени отдалече от суматохата или от някакъв неясен призив, който не можех да си представя, и просто гледаха и чакаха, докато ние се отдалечавахме.
2
Отведохме го с нас в конюшнята и там го качих върху кобилата си.
Ала той сякаш щеше всеки миг да падне, затова се яхнах зад него и тримата препуснахме.
Докато пътувахме през полето, се чудех какво да правя. Питах се какво ли означава да го заведа в леговището си. Габриел с нищо не възрази. От време на време го попоглеждаше през рамо. Откъм него не долавях нищо, той седеше пред мен, дребен и вглъбен в себе си, лек като дете, ала не бе дете.
Несъмнено той винаги бе знаел къде се намира кулата, ала дали решетките й не го бяха пуснали да влезе? Сега възнамерявах да го въведа вътре. И защо Габриел не ми казваше нищо? Това бе желаната от нас среща, очаквана от нас, но несъмнено тя знаеше какво е извършил той преди малко.
Когато най-сетне слязохме от кобилата, той тръгна пред мен и ме изчака да стигна до портата. Бях извадил железния ключ за катинара и го разглеждах, и се питах какви ли обещания се изискват от подобно чудовище, преди да му отвориш портата си. Дали древните закони на гостоприемството имаха някакво значение за създанията на нощта?
Очите му бяха големи и кафяви, изпълнени с поражение. Изглеждаха сънени. Той дълго и мълчаливо ме гледа, а после посегна с лявата си ръка и пръстите му се сключиха около железния прът в средата на портата.
Гледах безпомощно как със силно стържене портата започна да се изтръгва от камъка. Но той спря, доволен само да поизкриви малко железния прът. Беше се изяснил. Той би могъл да влезе в кулата, когато си поиска.
Огледах изкривения от него железен прът. Аз бях го пребил. Способен ли бях на това, което той бе извършил току-що? Не знаех. А щом бях неспособен да преценя собствените си сили, как ли можех да преценя неговите?
— Ела — подкани го Габриел малко нетърпеливо и го поведе надолу по стълбите към криптата в подземието.