Не можех да скрия това от него и страдах, че ми е невъзможно да го обясня на Габриел. И ужасната тишина между мен и Габриел в този миг бе непоносима.
С него можех да разговарям. Да, с него можех да мечтая. Някаква почтителност и ужас в мен ме накараха да простра ръце и да го прегърна, притиснах го до себе си, борех се със смущението и страстта.
— Да напусна Париж, да — прошепна той. — Но вземи ме със себе си. Вече не зная как да съществувам тук. Препъвам се сред карнавал на ужаса. Моля те…
И се чух да произнасям:
— Не.
— Никаква стойност ли нямам за теб? — попита той. Обърна се към Габриел. Лицето й бе изкривено от болка, и все пак тя го гледаше. Не можех да узная какво ставаше в душата й, и за моя скръб разбрах, че той й говори и ме изключва. Какъв ли бе нейният отговор?
Но сега той умоляваше и двама ни.
— Ти нищо ли освен себе си не би могъл да уважаваш?
— Тази вечер можех да те унищожа — рекох. — Точно уважението ми попречи.
— Не! — той тръсна глава толкова по човешки, че беше стряскащо. — Това ти никога не би успял да сториш.
Усмихнах се. Сигурно беше вярно. Но ние го погубвахме напълно по друг начин.
— Да — призна той. — Вярно е. Вие ме погубвате. Помогнете ми — прошепна. — Дайте ми само няколко кратки години от цялата вечност пред вас двамата. Умолявам ви. Друго не искам.
— Не — повторих.
Той седеше само на педя от мен на пейката и ме гледаше. Ала пред очите ми отново изникна ужасното зрелище — лицето му се стесни и потъмня, и хлътна навътре от ярост. Сякаш той бе невеществен и само волята го крепеше здрав и хубав. И когато потокът на волята му секваше, той се разтапяше като восъчна кукла.
Но също както и преди, той се съвзе почти мигновено. Халюцинацията отмина.
Той се изправи и се заотдръпва от мен, и застана пред камината.
Волята, която се излъчваше от него, бе осезаема. Очите му сякаш не му принадлежаха — нито на него, нито на каквото и да било по земята. А пламтящият зад него огън очертаваше призрачен ореол около главата му.
— Проклинам те! — прошепна той.
Усетих как ме обля страх.
— Проклинам те! — повтори той и се приближи. — Обичай смъртни тогава и живей, както живя досега, безразсъдно, с жажда за всичко и любов към всичко, но ще дойде време, когато само любовта на себеподобните ще може да те спаси! — той погледна Габриел. — И не говоря за деца като нея!
Думите му бяха толкова силни, че не можех да скрия въздействието им върху мен. Осъзнах, че ставам от пейката и се отдръпвам по-далеч от него и към Габриел.
— Аз не идвам при теб с празни ръце! — настоя той и нарочно смекчи гласа си. — Не идвам да се моля, без да имам какво да дам. Погледни ме. Кажи ми, че нямаш нужда от онова, което виждаш в мен — някой, който притежава силата да те преведе през предстоящите изпитания!
Погледът му се стрелна към Габриел и за миг той влезе в мислена връзка с нея, и аз видях как тя се скова и разтрепери.
— Остави я! — заповядах.
— Ти не знаеш какво й говоря аз — отвърна той хладно. — Не се опитвам да й сторя зло. Но с вашата любов към смъртните какво сторихте досега?
Щеше да каже нещо ужасно, ако не бях го спрял, нещо, за да нарани мен или Габриел. Знаеше всичко за случилото се с Ники. Знаех, че той знае. Ако някъде дълбоко в душата си желаех гибелта на Ники, той щеше да знае и това! Защо го бях пуснал да влезе? Защо не бях разбрал на какво е способен?
— О, но тя винаги е пародия, не разбираш ли? — произнесе той със същата нежност. — Всеки път смъртта и пробуждането ще разрушават духа на смъртния, и този ще те мрази, че си му отнел живота, друг ще се впуска в презрените от тебе крайности. Трети ще се пробуди безумен и ще беснее, четвърти ще се превърне в чудовище извън твоята власт. Един ще завижда, че го превъзхождаш, друг ще те изключва от мислите си — и тук той отново стрелна с очи Габриел и се подсмихна. — И воалът неизменно ще пада между вас. Създай цял легион. Ще бъдеш сам — винаги, за вечни времена!
— Не желая да слушам. Това не значи нищо!
Лицето на Габриел бе претърпяло някаква уродлива промяна. Сега тя се взираше в него с омраза, бях сигурен.
Той издаде онзи тих, скръбен звук — смях, който изобщо не е смях.
— Любовници с човешко лице! — подигра ми се. — Не виждаш ли грешката си? Другият те мрази извън всякакви мислими граници, а тя… та нея кръвта на мрака я направи още по-студена, не е ли вярно? Но дори и за нея, колкото и силна да е, ще дойдат мигове, когато ще се плаши от безсмъртието, и кого ще обвинява тя за стореното с нея?