— Не! — извиках, хвърлих се към нещо, което не виждах и се вкопчих в него, отново от плът и кръв.
Той само се бе дръпнал много бързо, а аз скочих още по-бързо и стояхме лице в лице на вратата на криптата, и отново произнесох единствената сричка — „не“, и не го пусках да си отиде.
— Не, не можем да се разделим така. Не може да се разделим с омраза, не можем! — и волята ми внезапно рухна, и аз го прегърнах и се притиснах към него тъй силно, че той не можеше да се изтръгне от прегръдката ми и дори да помръдне.
Не ме интересуваше какво е той, какво е сторил в онзи обречен миг, когато ме излъга и дори се опита да надделее над мен, не ме интересуваше, че вече не съм смъртен и никога вече няма да бъда.
Исках само той да остане. Исках да бъда с него, такъв, какъвто е, и всичко изговорено от него бе вярно. Ала никога не можеше да бъде така, както той желаеше. Нямаше да му позволим да наложи волята си над нас. Нямаше да откъсне от мен Габриел.
И все пак се питах, дали той самият наистина разбираше какво иска от нас? Възможно ли бе да вярва в невинните думи, които изговаряше?
Безмълвно, без да поискам съгласието му, аз го поведох обратно към пейката до камината. Отново усещах опасност, ужасна опасност. Но това нямаше значение. Сега той трябваше да остане тук, с нас.
Габриел си мърмореше нещо. Разхождаше се напред-назад, мантията й бе увиснала на едното й рамо и като че напълно бе забравила, че и ние сме там.
Арман я гледаше, и когато се обърна към него внезапно и неочаквано, тя заговори на глас.
— Ти идваш при него и му казваш: „Вземи ме със себе си“, „Обичай ме“. Казваш и намекваш за някакви върховни знания и тайни, ала досега нищо не сме видели от тебе, освен лъжи.
— Показах ви силата си, за да разберете — пошушна тихо той.
— Не, ти правеше фокуси с твоите знания — отвърна тя. — Показваше картинки. И то много детински картинки. Подмамваш Лестат в двореца с най-разкошни илюзии, само за да го нападнеш. А тук, докато си почиваме от борбата, какво правиш ти? Опитваш се да посееш раздор между нас…
— Да, преди бяха илюзии, признавам — отвърна той. — Но онова, което казах тук, е истина. Ти вече презираш сина си заради неговата любов към смъртните, нуждата му вечно да бъде близо до тях, отстъпчивостта му пред цигуларя. Ти знаеше, че Мрачната магия ще го лиши от разум, и че накрая ще го погуби. Точно ти от всички Деца на мрака копнееш за свободата си. Това от мен не можеш да го скриеш.
— Ах, колко си простодушен! — възкликна тя. — Гледаш, ала не виждаш. Колко години си живял като смъртен? Помниш ли нещо от тях? Онова, което си видял, не е цялата страст, която изпитвам към сина си. Обичам го така, както никога не съм обичала никое друго същество в мирозданието. В моята самота, синът ми е всичко за мен. Как така не можеш да разтълкуваш видяното?
— Ти не можеш да го разтълкуваш — отвърна той, все така меко. — Ако някога си чувствала истински копнеж по някой друг, щеше да знаеш, че чувствата ти към твоя син са нищо.
— Безполезно е да говориш така — обадих се аз.
— Не — заяви му тя без ни най-малко колебание. — Със сина ми сме свързани от много повече от едно неща. За петдесет години живот не познавам друг, силен колкото мен, освен него. А онова, което ни разделя, винаги можем да преодолеем. Но как да те приемем като един от нас, когато ти използваш дървата, за да опожаряваш! Ала ме разбери по-широко: какво от себе си можеш да ни дадеш, та да го поискаме?
— Моите напътствия са ви нужни — отвърна той. — Вие сте едва в началото на приключението си, и нямате вяра, която да ви крепи. Не можете да живеете без напътствия…
— Милиони живеят без вяра и без напътствия. Ти си този, който не може да живее без тях — рече тя.
От него се долавяше болка. Страдание.
Но тя продължи с нетрепващ глас, толкова безизразно, сякаш произнасяше монолог:
— Аз имам въпроси. Има неща, които трябва да знам. Не мога да живея, без да ме крепи някаква философия, но това няма нищо общо със старите вярвания в богове и дяволи — тя отново закрачи из стаята и докато говореше, го поглеждаше. — Искам да знам например защо съществува красотата, защо природата продължава да я изобретява и каква е връзката между живота на едно дърво и красотата му, какво свързва самото съществуване на морето или на гръмотевичната буря с чувствата, които те ни вдъхват? Ако Бог не съществува, ако всички тези неща не са обединени от една метафорична система, то защо те съхраняват за нас подобна символична сила? Лестат нарича това Дивата градина, но за мен това не е достатъчно. И трябва да призная, че това, това маниакално любопитство, или наречете го както щете, ме отвежда далеч от моите човешки жертви. Отвежда ме в открито поле, далече от човешките творения. И може би ще ме отведе далеч и от сина ми, попаднал под магията на всичко човешко.