Тя отиде при него — сега нищо в държанието й не загатваше, че е жена, присви очи и се взря в лицето му.
— Но това е фенерът, който осветява за мен Дяволския път — обясни тя. — А какъв фенер го е осветявал за теб, докато си пътувал по него? Какво си научил в действителност, освен кланянето на дявола и суеверията? Какво знаеш за нас и за това как сме възникнали? Дай ни всичко това, и то може да се окаже ценно. Но пък може и нищо да не струва.
Той бе загубил дар слово. Не притежаваше такава изкусност, че да може да прикрие смайването си.
Гледаше я, обзет от невинен смут. После стана и се приплъзна — очевидно се опитваше да избяга от нея, смазан дух, вперил безизразен поглед пред себе си.
Падна тишина. И за миг усетих някаква странна нужда да го закрилям. Тя бе изказала без всякакви украси истината за онова, което я интересуваше, какъвто беше обичаят й откакто се помнех, и, както винаги, в това имаше нещо ужасно непочтително. Тя говореше за онова, което е важно за нея, без да се замисли какво бе сполетяло него.
Ела да минем на друго равнище, бе му казала тя, на моето равнище. И той бе унизен, в безизходица. Безпомощността му достигаше до тревожна степен. Той не можеше да се окопити от нападението й.
Обърна се и отново тръгна към пейките, като че искаше да седне, после зави към саркофазите, а после — към стената. Сякаш тези твърди повърхности го отблъскваха, сякаш първо волята му се сблъскваше с тях в невидимо поле и ударите го подмятаха насам-натам.
Излезе от стаята на тясното каменно стълбище, зави и се върна.
Бе заключил в себе си своите мисли или, още по-лошо, нямаше никакви мисли!
Само преобръщащи се образи на онова, което виждаше пред очите си, прости материални неща, които се взираха в него — обкованата с желязо врата, свещите, огънят. Пълна пресъздадена картина на парижките улици, търговците и уличните вестникопродавци, кабриолетите, примесващият се звук на оркестър, ужасна бъркотия от думи и фрази от книгите, които съвсем наскоро бе прочел.
Не можех да понеса това, но Габриел ми посочи строго да си остана на мястото.
Нещо се надигаше в криптата. Нещо се случваше в самия въздух.
Нещо се бе променило дори в топенето на свещите, в пукота на огъня и езиците му, които ближеха почернелите камъни отзад, и в топуркането на плъховете долу в килиите на мъртъвците.
Арман стоеше на сводестата врата и като че бяха изминали часове, въпреки че не бе така, и Габриел беше далече, далече в ъгъла на стаята, лицето й бе спокойно и съсредоточено, очите — присвити и сияйни.
Арман щеше да ни разказва, но нямаше да дава обяснения. Онова, което щеше да каже, дори нямаше посока и сякаш го бяхме разрязали и образите бликаха от него като кръв.
Арман беше само едно младо момче на вратата, стиснало лактите си. И разбрах какво чувствам. Чувствах чудовищна близост с друго същество, близост, пред която дори и миговете на екстаз от убийството изглеждаха приглушени и овладени. Той се бе открил и вече не можеше да удържи ослепителният поток от картини, които караха предишния му беззвучен глас да изглежда тъничък, лиричен и престорен.
Това ли бе опасността от самото начало, която будеше страха ми? Щом я осъзнах, й се отдадох и ми се струваше, че всички големи уроци в живота си съм научил чрез отхвърляне на страха. Страхът отново пропукваше черупката около мен, за да поникне друг живот.
Никога, никога за цялото ми съществуване, смъртно и безсмъртно, не съм бил заплашван от такава близост.
3
Стаята бе изчезнала. Стените ги нямаше.
Насам препускаха конници. Облаци се трупат на хоризонта. После — писъци на ужас. И дете с кестенява коса, облечено в груби селски дрехи, което тича ли тича, и ордата на конниците се разбесува, хванаха детето и то се бореше и риташе, и го метнаха връз седлото на един конник, който го отнесе отвъд края на света. Арман бе това дете.
И това бяха южните степи на Русия, ала Арман не знаеше, че е Русия. Той познаваше Майка и Татко, и Църквата, и Бога и Сатаната, но дори не знаеше как се нарича домът му и как се нарича езикът му, нито че отнеслите го конници са татари и че никога вече няма да види нищо от онова, което е познавал и обичал.