— Искам да проверя дали мога да спя в самата пръст — отвърна ми тя през рамо. — Ако утре не се пробудя, ще разбереш, че не съм успяла.
— Но това е лудост! — Спуснах се след нея. Самата мисъл ми беше противна. Тя навлезе в един гъсталак от стари дъбове, коленичи и започна да рови мъртвите листа и влажната пръст с ръце. Изглеждаше ужасяващо, като красива русокоса вещица, която ровеше бързо като звяр.
После се изправи и ми прати въздушна целувка за сбогом. А после събра всичките си сили и се спусна долу така, сякаш земята й принадлежеше. А аз се взирах невярващо в празното място, където преди малко беше тя и в листата, застлали земята така, сякаш мястото беше непокътнато.
Отдалечих се от гората. Тръгнах на юг, далече от кулата, и когато ускорих крачка, започнах тихо да си напявам някаква песничка, може би от мелодиите, които цигулките бяха свирили по-рано тази нощ в „Пале Роял“.
И скръбта отново ме обзе, мисълта, че ние наистина заминаваме, че сме приключили с Никола, приключили сме и с Децата на мрака, и с техния водач, и години, години наред няма да видя Париж и нищичко, което да ми е познато. И въпреки цялото ми желание за свобода, ми се приплака.
Но като че моето скитане имаше някаква цел, която не бях признал пред себе си. Около половин час преди да изгреят утринните лъчи аз крачех по пощенския път покрай развалините на стара странноприемница. Тя се рушеше — последният пост на изоставено село. Само дебело измазаните с хоросан стени стояха непокътнати.
Извадих камата си и започнах да дълбая в мекия камък:
Марий, Древни, Лестат Те Търси. Сега Е Месец Май, Година 1780 И A3 Заминавам На Юг От Париж, Към Лион. Моля Те, Открий Ми Се.
Колко нагло ми се стори това, щом се отдръпнах! И вече бях нарушил мрачните заповеди — бях споменал името на безсмъртен и го бях изписал. Е, това ме изпълни с дивно задоволство. В края на краищата, никога не ме е бивало особено да спазвам правилата.
Шеста част
По дяволския път от Париж до Кайро
1
Когато видяхме Арман за последен път през осемнайсети век, той стоеше заедно с Елени, Никола и останалите вампири артисти пред вратата на театъра на Рено и гледаше как каретата ни се отдалечава в потока от коли по булеварда.
Бях го намерил по-рано, затворен в старата ми гримьорна заедно с Никола, по средата на странен разговор, в който надмощие вземаха сарказмът и странният плам на Ники. Беше с перука, облечен в строг червен редингот и ми се стори, че в него вече имаше някаква нова тъма, сякаш всеки буден миг след смъртта на старото сборище му вливаше нова твърдост и сила.
В тези последни неловки минути с Ники нямаше какво да си кажем, но Арман любезно прие от мен ключовете за кулата и голяма сума пари, както и обещанието, че ще получи още, когато поиска от Роже.
Мислите му бяха затворени за мен, но той отново повтори, че няма да причини никаква вреда на Никола. И когато се сбогувахме, бях убеден, че Никола и малкото сборище имаха всички шансове да оцелеят, и че с Арман сме приятели.
В края на тази първа нощ ние с Габриел бяхме далече от Париж, както се бяхме заклели, а през следващите месеци посетихме Лион, Торино и Виена, а след това — Прага, Лайпциг и Санкт Петербург, после отново потеглихме на юг, за Италия, където се установихме за много години.
После продължихме за Сицилия, оттам на север — към Гърция и Турция, а после отново на юг към древните градове на Мала Азия най-сетне към Кайро, където останахме известно време.
И на всички тези места аз пишех по стените послания за Марий.
Понякога бяха само няколко думи, които надрасквах с върха на ножа си. На други места прекарвах часове в издялване на моите размишления върху камъка. Но където и да се намирах, изписвах името си, датата и следващата си цел, и моята покана: Марий, открий ми се.
Що се отнася до старите сборища, откривахме ги разпръснати на доста места, но от самото начало беше ясно, че старите обичаи загиват. Рядко повече от трима-четирима вампири изпълняваха старите обреди и когато осъзнаваха, че ние не желаем да общуваме с тях и да споделяме съществуването им, те ни оставяха на мира.
Безкрайно по-интересни бяха единаците, които от време на време съзирахме сред обществото, самотни, потайни вампири, които се преструваха на смъртни също тъй умело като нас. Но никога не се доближавахме до тези създания. Те бягаха от нас, както сигурно са бягали и от старите сборища. И тъй като не виждах нищо друго, освен страх в очите им, не се изкушавах да ги преследвам.