Докато френската столица ставаше все по-светска, вампирите се вкопчваха в древната магия, докато италианските демони живееха сред дълбоко религиозни човеци, чийто живот бе удавен в римокатолически обреди — мъже и жени, които почитаха злото толкова, колкото почитаха и римската църква. Общо взето в Италия старите обичаи на демоните не се различаваха особено от старите обичаи на хората и затова италианските вампири живееха и в двата свята. Дали вярваха в старите обичаи? Те свиваха рамене. Служението за тях бе едно великолепно удоволствие. Не беше ли то предизвикало наслада и у мен и Габриел? Не се ли включихме накрая в танца?
— Идвайте при нас, когато си пожелаете! — поканиха ни римските вампири.
А за онзи Театър на вампирите в Париж, този огромен скандал, който потрисаше себеподобните ни по цял свят… Е, това щяха да го повярват, когато го видят със собствените си очи. Вампири да играят на сцена, вампири да зашеметяват публика от смъртни с фокуси и преструвки… Но това е толкова ужасно по парижки! — смееха се те.
Разбира се, аз непрекъснато получавах и пряко новини за театъра. Преди още да съм стигнал в Санкт Петербург, Роже ми изпрати предълъг отчет за „хитрината“ на новата трупа:
Те са се издокарали като грамадни дървени марионетки — пишеше той. — Златни въжета се спускат от гредите, вързани за техните китки, глезени и темета, и сякаш ги управляват с тези въжета да танцуват очарователни танци. На белите им бузи са изрисувани идеални кръгове с червило, а очите им са огромни, като стъклени копчета. Не е за вярване с какво съвършенство се преструват на неодушевени.
Но оркестърът е още едно чудо. Лицата им са бледи и гримирани в съвсем същия стил, свирачите имитират механични музиканти — като онези механични кукли, които можеш да си купиш и се навиват с ключ, и после стържат по инструментите си или надуват малките си тромпети и свирят истинска музика!
Спектакълът е толкова завладяващ, че дамите и господата в публиката се карат помежду си дали тези актьори са кукли или живи хора. Някои твърдят, че всички те са направени от дърво, а гласовете, които излизат от устата на актьорите, са дело на вентрилоквисти.
Що се отнася до самите пиеси, те биха били изключително обезпокоителни, ако не бяха толкова прекрасни и умело поставени.
Има една много популярна драма, която играят — в нея се разказва за вампир, възвърнал се от света на мъртвите, който се надига от гроба на монтирана в сцената платформа. Ужасяващо е създанието с чорлава коса и остри зъби. Но вижте, той мигновено се влюбва в грамадна дървена марионетка — жена и така и не се досеща, че тя не е жива. Неспособен да пие кръв от гърлото й обаче, клетият вампир скоро загива, и в този миг марионетката разкрива, че тя действително е жива, въпреки, че е направена от дърво, и със зла усмивка изпълнява тържествуващ танц над тялото на победения демон.
Казвам ви, когато гледате това, кръвта застива в жилите ви. Ала публиката крещи и ръкопляска.
В друга малка жива картина танцьорите кукли обкръжават човешко момиче и я придумват да се остави да я вържат със златни върви, сякаш и тя е марионетка. Печалната последица е, че вървите я карат да танцува, докато животът напусне тялото й. Тя се моли с красноречиви жестове да я освободят, ала истинските кукли само се смеят и лудуват, докато тя издъхва. Музиката е неземна. Тя напомня за циганите по селските панаири. Мосю дьо Ланфан е диригент. И неговата цигулка често открива вечерното представление.
Като ваш адвокат ви съветвам да претендирате за част от печалбата на тази забележителна трупа. За всяко представление по булеварда се точат значително дълги опашки.
Писмата на Роже винаги ме обезпокояваха. Сърцето ми започваше да бие учестено и не можех да не се запитам: какво бях очаквал аз от трупата? Защо тяхната дързост и изобретателност ме изненадваха? Всички ние притежавахме способността да вършим подобни неща.
Когато се установих във Венеция, където прекарах много време в напразно търсене на картините на Марий, вече Елени ми пишеше пряко писма с изящен вампирски почерк.
Те били най-популярното развлечение на нощен Париж, пишеше ми тя. От цяла Европа идвали „актьори“, за да постъпят при тях, и броят на участниците в трупата нараснал до двайсет, и дори и мегаполисът едвам успявал да ги изхрани.
Приемаме само най-способните артисти, онези, които притежават наистина смайваща дарба, но над всичко ценим дискретността. Не обичаме скандалите, както сигурно се досещаш.