Ала тя невинаги ме мъчеше със странна философия. Понякога, когато идваше, говореше за практически неща, които е научила. Тя беше по-храбра и по-голяма авантюристка от мен, и ме учеше на различни неща.
Ние можехме да спим в земята — тя го установи още преди да напуснем Франция. Ковчезите и гробовете не бяха важни. И установи, че се надига естествено от земята по залез още преди да се пробуди.
А онези смъртни, които се натъкваха на нас в часовете на деня, бяха обречени, освен ако не ни изложат веднага на слънце. Например, извън Палермо преспала в мазето на изоставена къща и когато се пробудила, очите и лицето й парели като обгорени, а в десницата си стискала смъртен, съвсем мъртъв — очевидно опитал се да наруши покоя й.
— Беше удушен — обясни тя. — Ръката ми продължаваше да го стиска за гърлото. А лицето ми е било обгорено от лъчите, промъкнали се през отворената врата.
— Ами ако бяха няколко смъртни? — попитах. Изпитвах неясно възхищение от нея.
Тя тръсна глава и вдигна рамене. Сега тя неизменно спеше в пръстта, не в мазета или в ковчези. Никой повече нямаше да наруши покоя й. Това не я засягаше.
Не го казах, но бях убеден, че има някакво изящество в това да спиш в криптата. Имаше романтика в надигането от гроба. Всъщност аз изпадах в точно противоположната крайност — поръчвах си ковчези там, където се задържахме, и спях не в църковното гробище, както бе най-разпространеният сред нас обичай, а в скривалища вътре в къщата.
Не мога да кажа, че тя понякога не ме изслушваше търпеливо, докато й обяснявах всичко това. Изслушваше ме, когато решавах да й опиша великите творения на изкуството, които съм видял във Ватиканския музей, или хора, който бях чул в катедралата, или сънищата, които ме спохождаха в последния час преди пробуждането — сънища, сякаш породени от мисълта на смъртни, преминаващи покрай леговището ми. Ала може би тя само наблюдаваше как мърдат устните ми. Кой ли можеше да каже? А после отново изчезваше без обяснения, и аз обикалях из улиците сам и шепнех на глас на Марий, и му пишех предългите си послания, които понякога ми отнемаха по цяла нощ.
Какво исках от нея — да бъде по-човечна, да е като мен? Предсказанията на Арман не ми даваха мира. И как можеше тя да не мисли за тях? Тя трябваше да е наясно какво се случва, че ние все повече се отчуждаваме, че сърцето ми се къса, а гордостта ми бе твърде голяма, че да й го призная.
— Моля те, Габриел, не издържам на самотата? Остани с мен!
Когато напуснахме Италия, аз си играех опасни игрички със смъртните. Виждах жена или мъж — човешко същество, чийто дух ми изглеждаше съвършен, и започвах да го следвам навсякъде. Следвах ги може би около седмица, после месец, понякога дори и по-дълго. Влюбвах се в това създание. Представях си дружбата, разговорите, близостта, която никога нямаше да имаме. В някакъв вълшебен въображаем миг казвах: „Но ти виждаш какво съм аз“, и това човешко същество проявяваше върховно духовно разбирателство и отвръщаше: „Да, виждам. Разбирам.“
Пълни нелепости. Съвсем като в приказката, в която принцесата отдава безкористната си любов на принца, който е омагьосан и той отново става себе си, и вече не е чудовище. Само че в тази мрачна приказка аз се сливах със своята смъртна любов. И ставахме едно, и аз отново добивах плът и кръв.
Прелестна мисъл! Само че все повече и повече се замислях за предупрежденията на Арман, че ще приложа отново Мрачната магия по същите причини като преди. И спрях изцяло играта. Просто излизах на лов, с цялата предишна отмъстителност и жестокост, и погубвах далеч не само злодеи.
В Атина написах следното послание до Марий:
Не зная защо продължавам. Не търся истината. Не вярвам в нея. Не се надявам да ми разкриеш древни тайни, каквито и да са те. Но вярвам в нещо. Може би просто в красотата на света, из който се скитам, или в самата воля за живот. Твърде рано ми бе даден този дар. И причината, заради която ми го дадоха, не бе добра. И сега, на възраст трийсет смъртни години, аз вече донякъде съм разбрал защо толкова много от нашите себеподобни са го пропилели, отказали са се от него. Ала аз продължавам. И те търся.
Колко време можех да бродя из Европа и Азия така, не знаех. Въпреки всичките ми жалби, че съм самотен, аз бях свикнал на всичко това. И имаше нови градове, и нови жертви, нови езици и нова музика за слушане. Колкото и да ме мъчеше болката, аз съсредоточавах мислите си върху нова цел. Исках да опозная всички градове на света до един, дори и далечните столици на Индия и Китай, където и най-простите предмети щяха да изглеждат чужди, а мислите, в които прониквам — странни като на същества от друг свят.