Имаше и плашещо писмо от Роже.
Париж бе завладян от революционна лудост. Крал Луи бе принуден да признае Националното събрание. Хората от всички класи се обединяваха срещу него както никога преди. Роже бе изпратил на юг свой пратеник, за да се види със семейството ми и да се опита да прецени сам революционните настроения в провинцията.
Отговорих и на двете писма, както можеше да се очаква, с голяма загриженост и чувство за безпомощност.
Но когато изпратих вещите си за Кайро, бях обзет от уплахата, че всичко онова, от което зависех аз, е застрашено. Външно не бях се променил — продължавах своя маскарад и се преструвах на пътуващ благородник, но вътрешно ловецът демон от кривите задни улички се чувстваше мълчаливо и потайно объркан.
Разбира се, увещавах себе си, че е важно да замина на юг за Египет, че Египет е земя на древно величие и безвременни чудеса, че Египет ще ме омагьоса и ще ме накара да забравя всичко онова, което се случваше в Париж и аз бях безсилен да го променя.
Но в мислите ми съществуваше връзка — Египет повече от всички останали земи навсякъде по света бе влюбен в смъртта.
Най-сетне Габриел се завърна като дух от Арабската пустиня и заедно потеглихме на плаване.
Случи се почти месец преди да пристигнем в Кайро. Сред вещите ми в Европейската странноприемница имаше и странен колет.
Разпознах моментално почерка на Елени, но не можех да се досетя защо ще ми изпраща колет. Съзерцавах го цял четвърт час, но умът ми не можеше да роди нищо.
От Роже нямаше никаква вест.
Защо Роже не ми е писал? — помислих си. — Какъв е този колет? Защо е тук?
Най-сетне се усетих, че от един час седя в стая, пълна с куфари и сандъци за багаж и се взирам в колета и че Габриел, която все още не бе намерила за уместно да изчезне, просто ме гледа.
— Би ли излязла? — прошепнах.
— Щом така желаеш — отвърна тя.
Беше важно да го отворя, да, да го отворя и да разбера какво има вътре. Ала също толкова важно ми изглеждаше и да се огледам из голата стаичка и да си представя, че е стая в един селски хан в Оверн.
— Сънувах те — произнесох на глас и погледнах колета. — Сънувах, че заедно пътуваме из света, ти и аз, и двамата бяхме ведри и силни. Сънувах, че се храним от злодеи, като Марий, и се оглеждахме наоколо и мистериите, които съзирахме, ни изпълваха с благоговение и тъга. Ала бяхме силни. Щяхме да продължаваме така вечно. И разговаряхме. Нашият разговор продължаваше до безкрай.
Разкъсах опаковката и видях калъфа на цигулката „Страдивариус“. Понечих пак да кажа нещо само на себе си, но гърлото ми се сви. А душата ми не можеше сама да произнесе думите. Посегнах към писмото, изплъзнало се настрани върху лакираното дърво.
Стигна се до най-лошото, точно както се боях. Нашият най-стар приятел, вбесен от ексцесиите на Нашия цигулар, най-сетне го затвори в твоето старо жилище. И въпреки че му дадоха цигулката в килията, ръцете му бяха отнети.
Ала разбери, че при нас подобни придатъци се възстановяват.
А въпросните придатъци останаха на съхранение у Нашия най-стар приятел, който не позволи на нашия ранен да се храни пет нощи.
Най-сетне, след като цялата трупа успя да надделее над Нашия най-стар приятел да освободи Н. И да му върне онова, което е негово, това бе сторено.
Но Н., обезумял от болката и глада — тъй като това може напълно да промени темперамента, — потъна в непроницаемо мълчание и това продължи значително дълго време.
Най-сетне той дойде при нас и проговори само за да ни каже, че по обичая на смъртните е уредил своите дела. За нас е подготвен куп току-що написани пиеси. И трябва заедно да проведем в негова чест някъде сред природата древно служение в целия му обичаен блясък. В противен случай щял да превърне театъра в своя погребална клада.
Най-старият ни приятел тържествено изпълни желанието му. Никога не съм виждала подобно служение, защото ми се струва, че изглеждахме още по-дяволски с перуките и изящните си дрехи, в черните си надиплени вампирски костюми за танц, когато се подредихме в древния кръг и запяхме старите песнопения пресилено, по актьорски.