— Трябваше да го направим на булеварда — каза той. — Но ето, изпратете това на моя създател — и той положи цигулката в ръцете ми. Затанцувахме всички, за да изпаднем в обичайното безумие, и мисля, че никога не сме били по-затрогнати, по-ужасени и по-тъжни. Той влезе в пламъците.
Не зная как ще ти се отрази тази новина. Но разбери, направихме всичко, което бе по силите ни, за да предотвратим случилото се. Нашият Най-стар приятел потъна в гняв и скръб. И мисля, че трябва да знаеш, че когато се завърнахме в Париж, открихме, че Н. Е наредил театърът официално да бъде именуван Театърът на вампирите, и тези думи вече бяха изписани на фасадата. Тъй като най-хубавите му пиеси винаги включваха вампири, върколаци и други подобни свръхестествени същества, публиката намира новото име за много забавно и никой не се е опитал да го промени. В Париж в днешно време то е просто остроумно.
Часове по-късно, когато най-сетне слязох по стълбите и излязох на улицата, видях в тъмното блед, прелестен призрак — образ на млад френски изследовател в изцапана бяла ленена риза и кафяви кожени ботуши, с нахлупена над очите сламена шапка.
Знаех коя е тя, разбира се, и че някога сме се обичали с нея, но сега ми се струваше, че почти не мога да си спомня за това и да го повярвам истински.
Струва ми се, че ми се искаше да й кажа нещо гадно, да я нараня и прогоня. Но когато тя дойде при мен и тръгна с мен, не казах нищо. Просто й дадох писмото, за да не се налага да разговаряме. И тя го прочете и го прибра, а после отново ме прегърна с ръка, както преди толкова много време, и поехме заедно по потъналите в мрак улици.
Мирис на смърт и на огън от готварски печки, на пясък и камилска тор. Миришеше на Египет. Мирис на място, останало същото в продължение на шест хиляди години.
— Какво мога да направя за теб, любими мой? — прошепна тя.
— Нищо — отвърнах.
Аз бях онзи, който бе сторил това, аз го бях съблазнил, бях го преобразил в онова, което бе и го бях изоставил там. Аз бях онзи, отклонил пътя, по който неговият живот можеше да тръгне. И в тъма и мрак, свърнал встрани от човешката си посока, той свърши така.
По-късно тя стоеше мълчаливо, докато аз пишех посланието си до Марий върху стената на древен храм. Разказах за края на Никола, цигуларя от Театъра на вампирите, и вдълбах думите си така, както би ги изсякъл някой древен египетски майстор. Епитафия за Ники, паметен знак сред забравата, който може би никой нямаше да прочете или да разбере.
Странно беше, че тя е там. Странно беше, че остана с мен часове наред.
— Ти няма да се върнеш във Франция, нали? — попита ме най-сетне тя. — Нали няма да се върнеш заради онова, което е сторил той?
— Ръцете? — попитах. — Отрязването на ръцете?
Тя ме погледна и лицето й се изпъна, все едно някакъв потрес го бе лишил от изразителност. Ала тя знаеше. Беше прочела писмото. Кое я бе потресло? Може би начинът, по който го казах.
— Помисли си, че ще се върна, за да отмъстя?
Тя кимна неуверено. Не й се искаше да ми внушава тази идея.
— Как бих могъл? Та това ще е лицемерие, нали? След като оставих там Никола и разчитах на всички тях да постъпват така, както е нужно?
Промените в изражението й бяха толкова неуловими, че не биха могли да бъдат описани. Не ми се нравеше да я виждам толкова разчувствана. Не й бе присъщо.
— Факт е, че малкото чудовище с тази си постъпка се е опитвало да помогне, не мислиш ли? С това, че му е отрязал ръцете. Сигурно действително му е струвало големи усилия, когато би могъл толкова лесно да изгори Ники и дори да не се огледа назад.
Тя кимна, ала изглеждаше нещастна, и по прищявка на съдбата — и красива.
— И аз мислех горе-долу същото — рече тя. — Но не очаквах да се съгласиш.
— О, и аз съм чудовище в достатъчна степен, че да го разбера — отвърнах. — Помниш ли какво ми каза преди години, преди да напуснем дома? Каза го в същия онзи ден, когато той се качи в планината заедно с търговците, за да ми поднесе червеното наметало. Каза, че неговият баща му бил толкова сърдит, че свири на цигулка, че го заплашвал да му счупи ръцете. Мислиш ли, че каквото ни е отредено, ни сполита, каквото и да се случи? Тоест, мислиш ли, че дори като безсмъртни ние следваме някакъв път, вече предопределен за нас докато сме били живи? Представи си, господарят на сборището му отрязал ръцете!
В последвалите нощи беше ясно, че тя не искаше да ме оставя сам. И усещах, че би останала с мен заради смъртта на Ники, където и да се намирахме. Ала това, че се намирахме в Египет, имаше значение. Помагаше и това, че тя обикна тези развалини и паметници, както не бе обиквала нищо досега.