Може би хората трябваше да бъдат мъртви от шест хиляди години, за да ги обикне тя. Замислих се дали да не й го кажа, да я подразня малко, но хрумването просто дойде и си отиде. Тези паметници бяха стари колкото любимите й планини. Нил бе протичал през фантазията на човека още от зората на документираното време.
Заедно изкачвахме пирамидите, изкатерихме се в прегръдките на великана Сфинкс. Размишлявахме върху надписите по древните каменни отломъци. Оглеждахме мумиите, които можеше да си купиш от крадците за грошове, парчета от стари накити, керамика, стъкло. Потапяхме длани в речната вода и я оставяхме да тече между пръстите ни, и ловувахме заедно из тесните улички на Кайро, и влизахме в бордеите, за да седим, отпуснати върху възглавниците, да гледаме как момчетата танцуват и да слушаме музикантите как свирят жарка еротична музика, която заглушаваше за кратко цигулката, която непрекъснато звучеше в мислите ми.
Ставах и танцувах като обезумял на тези екзотични звуци, подражавах на кършенията на онези, които ме насърчаваха, сякаш губех всякакво чувство за време и всякакъв разум във воя на духовите инструменти и звъна на лютните.
Габриел седеше, без да помръдва, усмихната, нахлупила над очите си периферията на мръсната си бяла сламена шапка. С нея вече не разговаряхме. Тя бе само бледа котешка красота с изцапани с пръст бузи, която се носеше до мен из безкрайната нощ. Палтото й бе пристегнато с дебел кожен колан, косата — сплетена на плитка, която се спускаше по гърба й, вървеше с осанка на кралица и притома на вампир, извивката на бузата й сияеше в мрака, малката й уста — размазана червена роза. Бе прелестна и несъмнено скоро отново щеше да изчезне.
Ала тя остана с мен дори и след като наех разкошно малко жилище, някогашният дом на висшестоящ мамелюк, с подове с разкошна настилка от керамични плочки и висящи от тавана натруфени балдахини. Тя дори ми помогна да засадя целия двор с бугенвилии и палми и всевъзможни тропически растения, докато той се превърна в златна малка джунгла. Тя сама донесе клетки с папагали, сипки и лъскави канарчета.
Дори от време на време кимваше състрадателно, когато промърморвах, че няма писма от Париж, а бях обезумял за новини.
Защо Роже не ми пишеше? Дали Париж бе пометен от размирици и разруха? Е, това никога не би засегнало далечното ми провинциално семейство, нали? Но дали с Роже не се бе случило нещо? Защо не пишеше?
Тя ме помоли да замина нагоре по течението на реката с нея. Аз исках да изчакам да дойдат писма, да разпитвам английските пътешественици. Ала се съгласих. В края на краищата, беше си забележително, че тя искаше да замина с нея. По свой начин тя проявяваше обич към мен.
Знаех, че е започнала да се облича с чисто бели ленени рединготи и бричове само за да ми угоди. Заради мен решеше дългата си коса.
Но всичко това нямаше никакво значение. Аз затъвах. Усещах го. Носех се из света така, сякаш той е сън.
Струваше ми се съвсем естествено и разумно да виждам наоколо пейзаж, който изглежда точно както е изглеждал преди хиляди години, когато художници са го рисували по стените на царските гробници. Естествено бе палмите на лунна светлина да изглеждат точно така, както и тогава. Естествено бе селянинът да носи вода от реката по същия начин, както и тогава. И кравите, които той поеше, бяха същите.
Видения от света, когато светът е бил нов.
Дали Марий някога бе стоял сред тези пясъци?
Скитахме се из гигантския храм на Рамзес, омагьосани от милионите и милиони мънички картини, издялани в стените. Не спирах да мисля за Озирис, но фигурките ми бяха непознати. Бродехме из развалините на Луксор. Лежахме заедно в речните лодки под звездите.
На връщане към Кайро, когато стигнахме до великите Колоси на Мемнон, тя с пламенен шепот ми разказа как римските императори са пътешествали, за да се дивят на тези статуи, също като нас сега.
— Били са древни още по времето на Цезарите — рече тя, когато потеглихме с камилите през хладните пясъци.
Вятърът не духаше толкова силно, колкото би могъл в такава нощ. Виждахме ясно само грамадните каменни фигури, възправени в тъмносиньото небе. Лицата им бяха разкъртени, ала въпреки това те сякаш се взираха напред, неми свидетели на хода на времето, чийто покой ме натъжаваше и плашеше.