Обзе ме същото удивление, каквото бях познал пред пирамидите. Древни богове, древни мистерии. Побиха ме студени тръпки. И все пак, какво бяха сега тези фигури? Безлики стражи, владетели на безкрайна пустиня.
— Марий — прошепнах си. — Виждал ли си ги? Ще издържи ли някой от нас толкова дълго?
Но Габриел ме извади от моя унес. Тя искаше да слезе от камилата и да измине остатъка от пътя до статуите пеша. Съгласих се, макар да не знаех какво да правя с грамадните, инатливи, смрадливи камили, как да ги накарам да коленичат и прочее.
Тя се справи. Остави ги да ни чакат и ние поехме през пясъка.
— Ела с мен навътре в Африка, в джунглите — рече тя. Лицето й бе сериозно, гласът — необичайно мек.
Не й отговорих веднага. Нещо в държанието й ме тревожеше. Или поне ми се струваше, че има нещо тревожно.
Трябваше да чуя звук, пронизителен като утринния звън на камбаните на ада.
Не исках да навлизам в джунглите на Африка. И тя го знаеше. Чаках с нетърпение да дойдат новини за моето семейство от Роже и си бях наумил да обиколя градовете на Ориента, да скитам през Индия до Китай, и оттам до Япония.
— Разбирам съществуването, което си избрал — рече тя. — И изпитвам възхищение към постоянството, с което ти го преследваш. Трябва да знаеш това.
— И аз бих могъл да кажа същото за теб — отвърнах, малко рязко.
Тя се спря.
Бяхме вече толкова близо до колосалните статуи, доколкото можеше да се стигне, предполагам. И единственото, което пречеше на гледката да ми окаже съкрушително въздействие, беше, че наблизо нямаше нищо, с което да ги сравня за мащаб. Небето над нас бе огромно като тях, пясъците — безкрайни, звездите — безбройни и ярки, и сияеха вечно в небето.
— Лестат — заговори тя бавно, като мереше думите си. — Моля те да опиташ, само веднъж, да поживееш в света като мен.
Луната я огряваше, но шапката криеше в сянка дребното й, изпито бяло лице.
— Забрави къщата в Кайро — изрече тя внезапно снишила глас, сякаш от уважение към важността на думите си. — Зарежи всичките си ценности и дрехи, всичко, което те свързва с цивилизацията. Замини с мен на юг, нагоре по течението на реката, навътре в Африка. Попътувай с мен така, както пътувам аз.
Все така не отговарях. Сърцето ми блъскаше в гърдите.
Тя промърмори едва чуто, че ще видим тайнствените племена на Африка, неизвестни на света. Ще се бием с крокодили и лъвове с голи ръце. Може да намерим и самия извор на Нил.
Разтреперих се целия, сякаш в нощта виеха урагани и нямаше къде да се скрия.
Ти ми казваш, че ще ме напуснеш завинаги, ако не дойда. Не е ли така?
Вдигнах очи към страховитите статуи. Стори ми се, че произнесох:
— Значи заради това било.
Ето защо тя бе останала близо до мен, ето защо беше се стремила да ми угажда с толкова дреболии, ето защо сега бяхме заедно. То нямаше нищо общо с отпътуването на Ники към вечността. Друга раздяла я вълнуваше сега.
Тя тръсна глава, все едно разговаряше със себе си, спореше със себе си как да продължи. С приглушен глас ми описа горещите тропически нощи, чиято жега бе по-влажна и по-сладка от тази.
— Ела с мен, Лестат! Денем аз спя в пясъка. Нощем политам, и сякаш действително летя. Нямам нужда от име. Не оставям дири. Искам да сляза надолу, чак до върха на Африка. Ще бъда богиня за тези, които убивам.
Тя се приближи, плъзна ръка по рамото ми и притисна устни до бузата ми, и видях дълбокото сияние на очите й под периферията на шапката. Лунните лъчи ронеха скреж по устните й.
Чух се как въздишам. Поклатих глава.
— Не мога, и ти го знаеш — казах. — Не мога — също както ти не можеш да останеш с мен.
По целия обратен път до Кайро си мислех за онова, което бях осъзнал в онези мъчителни мигове. Онова, което знаех, ала не изказах на глас, докато стояхме пред Колосите на Мемнон сред пясъка.
Аз вече я бях загубил! Така бе от години. Знаех го, когато слизах по стълбите от стаята, в която бях скърбил за Ники и я видях да ме чака.
Всичко бе казано под една или друга форма в криптата под кулата преди години. Тя не можеше да ми даде онова, което исках аз от нея. По никакъв начин не можех да я направя такава, каквато тя не би могла да бъде. А истински ужасното бе това, че тя всъщност нищо не искаше от мен!
Тя ме молеше да замина с нея, защото се чувстваше длъжна да го направи. Жалост, тъга — може би те също бяха причини. Но онова, което тя искаше в действителност, бе да бъде свободна.