Тя остана и пое с мен по обратния път за града. Не предприемаше и не казваше нищо.
А аз затъвах все повече, безмълвен и слисан и знаех, че скоро ще ме сполети нов ужасен удар. Яснотата и ужасът. Тя щеше да се сбогува и аз не можех да й попреча. Кога ли ще изгубя самообладание? Кога ли ще се разридая неудържимо?
Не сега.
Когато запалихме лампите в нашата малка къща, цветовете се нахвърлиха върху мен — персийски килими, покрити с изящни цветя, балдахинът с втъкани хиляди мънички огледала, яркоцветното оперение на пърхащите птици.
Огледах се за пратка от Роже, но такава нямаше, и внезапно ме обзе гняв. Той без съмнение трябваше да ми е писал досега. Трябваше да знам какво се случва в Париж! А после се уплаших.
— Какво, по дяволите, се случва във Франция? — промърморих. — Ще трябва да изляза да намеря други европейци. Британците, те винаги имат сведения. Мъкнат със себе си проклетия си индийски чай и лондонския „Таймс“ където и да отидат.
Вбесявах се, като я гледах как стои и не помръдва. Сякаш нещо се случваше в стаята — онова ужасно усещане за напрежение и очакване, което бях познал в криптата, преди Арман да ни разкаже дългата си история.
Ала нищо не се случваше — само това, че тя щеше да ме напусне завинаги. Щеше завинаги да се скрие във времето. И как ли щяхме отново да се намерим?
— По дяволите! — изругах. — Очаквах писмо!
Прислугата я нямаше. Те не знаеха кога ще се върнем. Исках да пратя някого да наеме музиканти. Току-що се бях нахранил, бях стоплен и си казах, че ми се танцува.
Внезапно тя излезе от неподвижността си. Раздвижи се предпазливо и с необичайна целеустременост излезе на двора.
Видях я как коленичи до шадравана. Там извади две плочи от настилката, извади един пакет, изтупа го от песъчливата почва и ми го донесе.
Още преди да го извади на светло, видях, че е от Роже. Беше пристигнал още преди да заминем нагоре по Нил и тя го беше скрила!
— Но защо си го направила?! — възкликнах. Бях побеснял. Грабнах от нея пакета и го оставих на бюрото.
Гледах я, и я мразех, мразех я така, както никога преди. Дори и обзет от детския си егоизъм не я бях мразил така, както я мразех сега!
— Защо скри това от мен?!
— Защото исках да ми се даде един-единствен шанс! — прошепна тя. Долната й устна се разтрепери и видях как кървавите сълзи бликнаха. — Но ти, дори и да не се бе случило това, си направил своя избор.
Посегнах и разкъсах пакета. Писмото падна от него заедно с няколко сгънати изрезки от английски вестник. Разгънах листа с треперещи ръце и зачетох:
Мосю, както сигурно вече знаете, на 14-ти юли парижкото простолюдие нападна Бастилията. Градът е в хаос. Из цяла Франция избухват размирици. Месеци наред напразно се мъчех да се свържа с близките ви, за да ги изведа благополучно от страната, ако е възможно.
Но миналия понеделник получих вестта, че селяните и земеделците арендатори са въстанали срещу бащиния ви дом. Братята ви, съпругите и децата им и всички, опитали се да бранят замъка, са били убити, а после замъкът е бил ограбен. Само баща ви е избягал.
Верни слуги са успели да го скрият по време на обсадата и по-късно да го отведат до крайбрежието. Понастоящем той се намира в град Ню Орлиънс в бившата френска колония Луизиана, и ви моли да му се притечете на помощ. Сломен е от скръб и заобиколен от чужди хора. Умолява ви да заминете при него.
Имаше и още. Извинения, уверения, подробности… Всичко това изгуби смисъл.
Сложих писмото на бюрото. Взрях се в дървото и в кръга от светлина, очертан от лампата.
— Не заминавай при него — каза тя.
Гласът й прозвуча тънко и незначително в тишината. Ала тишината кънтеше като яростен крясък.
— Не заминавай при него — повтори тя. Сълзите се стичаха по лицето й като клоунски грим, две дълги червени ивици, спускащи се надолу от очите й.
— Вън — прошепнах. Думата заглъхна и внезапно гласът ми прогърмя отново. — Вън — повторих, и гласът ми не секна, а продължи да звучи, и аз изкрещях отново думата с разтърсваща ярост: — ВЪН!
4
Присъни ми се семейството. Всички се прегръщахме. Дори и Габриел бе там, облечена в кадифена рокля. Замъкът бе почернял, целият изгорял. Съкровищата, които съхранявах, се бяха разтопили или превърнали в пепел. Всичко винаги се превръща в пепел. Но нали вехтият цитат е „Пепел при пепелта, прах при прахта“?