Не беше важно. Бях се върнал и бях преобразил всички във вампири, и ето ни, родът Лионкур, белолики красавци и красавици, всички до един, та чак до бебето кръвопиец в люлката и майката, навела се да му даде гърчещия се дългоопашат сив плъх, от който то щеше да смуче.
Смеехме се и се целувахме, докато вървяхме през пепелището — моите бели братя, техните бели жени и призрачните деца, и бърборехме заедно за жертвите, слепият ми баща, който, като библейска фигура бе станал и извикал:
— ВИЖДАМ!
Най-големият ми брат ме прегърна. Изглеждаше чудно, облечен в прилични дрехи. Никога не го бях виждал толкова хубав, а вампирската кръв му бе направила лицето му тъй изпито и духовно.
— Знаеш ли, много добре направи ти, да му се не види, като дойде и донесе всички тия Мрачни дарове! — той се засмя весело.
— Мрачни магии, скъпи, Мрачни магии — поправи го жена му.
— Защото ако не беше дошъл… — продължи той — Ами че сега всичките щяхме да сме умрели!
5
Къщата беше празна. Куфарите бяха изпратени. Корабът щеше да отплава от Александрия след две нощи. Бях си оставил само една малка чанта. На борда синът на маркиза трябва от време на време да се преоблича. И, разбира се, цигулката.
Габриел стоеше под арката на входа към градината — стройна, дългокрака, фигурата й, облечена в бели памучни дрехи, притежаваше красива ъгловатост, шапката бе на главата й, както винаги, косата й бе разпусната.
Заради мен ли бе разпуснала дългата си коса?
Скръбта ми се надигаше като вълна, и в нея се вливаха всички загуби — мъртъвците и немъртвите.
Но тя отмина и отново ме обхвана усещането за потъване, за сън, в който плаваме с воля или без воля.
Хрумна ми, че косата й може да бъде оприличена на златен дъжд, че цялата вехта поезия добива смисъл, когато гледаш някого, когото си обичал. Прелестно бе ъгловатото й лице, малките й непреклонни устни.
— Кажи ми какво ти е нужно от мен, майко — казах тихо. Цивилизована е тази стая. Писалище. Лампа. Стол. Всичките ми яркоцветни птици бяха раздадени и сигурно отнесени за продан на пазара. Сиви африкански папагали, които доживяват човешка старост. Ники бе доживял до трийсет.
— Пари ли искаш от мен?
Лицето й се зачерви силно, прекрасно, очите й проблеснаха като светкавици — синьовиолетови. За кратко тя доби вид на човек. Все едно стояхме в нейната стая у дома. Книги, влажните стени, камината. Беше ли тя тогава човек?
Тя приведе глава и периферията на шапката за миг покри напълно лицето й. Тя зададе необясним въпрос:
— Но къде ще отидеш?
— В една малка къща на Рю Дюмен в стария френски град Нови Орлеан — отвърнах студено и точно. — А след като той издъхне и го погребат, нямам ни най-малка представа.
— Не може да говориш сериозно.
— Имам запазена каюта на следващия кораб, който ще отплава от Александрия. Заминавам за Неапол, а оттам за Барселона. От Лисабон ще отплавам за Новия свят.
Лицето й като че се издължи, чертите й се изостриха. Устните й помръднаха, ала тя не каза нищо. А после видях как очите й се насълзяват и усетих чувството й — то сякаш се стремеше да ме докосне. Извърнах очи и започнах да се занимавам с нещо на бюрото, а после просто задържах ръцете си неподвижни, за да не треперят. Радвам се, че Ники е влязъл в огъня заедно с ръцете си — помислих си. — Защото ако не беше, щеше да се наложи да се връщам в Париж, за да ги взема, преди да продължа.
— Но ти не може да заминеш при него! — прошепна тя.
При него? А… баща ми.
— Какво значение има? Заминавам!
Тя помръдна глава едва-едва в знак на отрицание. Дойде до бюрото. Стъпваше по-леко и от Арман.
— Някой от себеподобните ни осъществявал ли е някога такова плаване? — попита тя едва чуто.
— Поне аз не зная такова нещо. В Рим казаха, че не е.
— Може би е неосъществимо, това плаване.
— Осъществимо е и ти го знаеш — и преди бяхме плавали по море с нашите ковчези с коркова обшивка. Горко му на този левиатан, който ме обезпокои.
Тя дойде още по-близо и погледна надолу към мен. И болката, изписана по лицето й, вече не можеше да бъде прикрита. Ах, колко пленителна бе тя. Защо ли някога я бях труфил с бални рокли, шапки с пера и перли?