— Знаеш как да се свържеш с мен — казах, ала с толкова скръбен глас, че прозвуча неубедително. — На адресите на моите банки в Лондон и Рим. Тези банки съществуват вече толкова време, колкото е животът на вампирите. Винаги ще ги има. Знаеш всичко това, ти винаги си знаела…
— Стига — промълви тя. — Не ми казвай тези неща.
Каква лъжа бе всичко това, каква пародия! Беше от онези разговори, които тя винаги е ненавиждала и каквито тя никога не би могла да води. И в най-безумните си фантазии никога не бях очаквал да бъде така — аз да говоря студено, а тя да плаче. Мислех, че аз ще цивря, когато тя каже, че си отива. Мислех, че ще се хвърля в краката й.
Дълго се гледахме, очите й бяха зачервени, устните й бяха готови да се разтреперят.
А после загубих самообладание.
Станах и отидох при нея, и взех в прегръдките си малкото й крехко тяло. Бях решен да не я пускам, колкото и да се съпротивлява. Но тя не се съпротивляваше и двамата заедно заплакахме безмълвно, и плачехме, сякаш не можехме да спрем. Но тя не отстъпи пред мен, не се разтопи в прегръдките ми.
А после се отдръпна, погали косата ми с двете си ръце, наведе се и ме целуна по устните, а после се отдалечи, леко и беззвучно.
— Е, хайде, любими мой — рече тя.
Тръснах глава. Думи, думи, купища неизговорени думи. На нея те не й бяха нужни, и никога не са били.
Бавно и лениво, с грациозни извивки на бедрата, тя отиде до градинската врата и се загледа в нощното небе, а после отново ме погледна.
— Трябва да ми обещаеш нещо — рече тя най-сетне.
Дързък млад французин, който се придвижваше с грацията на арабски жребец през такива места в десетки градове, където само уличните котки можеха да преминат благополучно.
— Разбира се — отвърнах, но бях толкова сломен, че вече не ми се говореше. Цветовете помръкнаха. Нощта бе ни топла, ни студена. Искаше ми се тя просто да си тръгне, ала се ужасявах от мига, в който това ще се случи и повече нямаше да мога да я върна.
— Обещай ми, че никога няма да се опиташ да сложиш край, без първо да се видиш с мен, без отново да се съберем.
Толкова се изненадах, че дълго време не отговорих. А после казах:
— Аз никога няма да се опитам да сложа край — говорех почти с презрение. — Е, имаш обещанието ми. То лесно се дава. Но ти ще ми дадеш ли обещание? Да ми кажеш къде ще заминеш оттук и как мога да се свържа с теб… Че няма да изчезнеш, все едно съм те измислил?
Млъкнах. В гласа ми се промъкваше нотка на настоятелност, на надигаща се истерия. Не можех да си я представя да пише писмо, да го изпраща или да прави всички онези неща, обичайни за смъртните. Сякаш никаква обща природа не ни свързваше и никога не бе ни свързвала.
— Дано си прав в своята преценка за себе си — рече тя.
— Аз не вярвам в нищо, майко. Много отдавна ти каза на Арман, че вярваш, че ще откриеш отговори във великите джунгли и гори; че звездите най-накрая ще ти разкрият колосална истина. Но аз не вярвам в нищо. И това ме прави по-силен, отколкото мислиш ти.
— Тогава защо толкова се боя за теб? — гласът й бе тих като въздишка. Трябваше да чета по устните й, за да разбера какво ми казва.
— Ти усещаш колко съм самотен — отвърнах. — Усещаш мъката ми, че съм изключен от живота. Мъката ми, че съм зъл, че не заслужавам обич и въпреки това страстно жадувам за обич. Ужасът ми, че никога не бива да се разкривам пред смъртните. Но всичко това не ме спира, майко. Аз съм твърде силен, за да ме спре. Както ти самата каза веднъж, аз съм много добър в това, което съм. Просто от време на време тези неща ми причиняват страдания, това е всичко.
— Обичам те, сине мой.
Искаше ми се да й напомня за обещанието, което исках да ми даде, за нашите агенти в Рим, че ще пише, исках да кажа…
— Спази обещанието си — рече тя.
И внезапно осъзнах, че това е последният ни миг. Знаех го, и с нищо не можех да го променя.
— Габриел! — прошепнах.
Но тя вече си бе отишла.
Стаята, градината отвън, самата нощ тънеха в тишина и покой.
Някъде призори отворих очи. Лежах на пода в къщата, бях плакал, а после съм заспал.
Знаех, че трябва да отпътувам за Александрия, че трябва да стигна възможно най-далеч и после, на изгрев-слънце, да легна в пясъка. Толкова приятно щеше да е да заспя в песъчливата почва. Знаех и че градинската порта зее. Че всички врати са отключени.
Ала не можех да помръдна. Мълчаливо и хладнокръвно си представих как я търся из Кайро. Викам я, призовавам я да се върне. Почти повярвах, че съм го извършил, че напълно унизен, съм се втурнал подире й и съм се опитал отново да й обяснявам за предопределението: че е било предопределено аз да я загубя, точно както на Ники му е било предопределено да изгуби ръцете си. Някак трябваше да осуетим предопределението. Трябваше най-накрая да възтържествуваме.