Всичко беше естествено, цивилизовано. Марий се настани очевидно удобно сред брокатените възглавници и пръстите му се обвиха около облегалката на креслото.
Когато се усмихна, изглеждаше досущ като човек. Всички бръчици, целият живот се появиха, докато усмивката не се стопи отново. Опитвах се да не се вторачвам в него, ала не можех да се сдържа.
И в изражението му се прокрадна някаква палавост.
Сърцето ми прескачаше.
— Как ще ти е по-лесно? — попита той на френски. — Да ти кажа защо съм те довел тук или ти да ми обясниш защо помоли да ме видиш?
— О, първото ще ми е по-лесно — отвърнах. — Говори.
Той се разсмя — тихо, благосклонно.
— Забележително създание си ти — заяви той. — Не очаквах толкова скоро да се заровиш в земята. Повечето от нас преживяват първата си смърт много по-късно — след около век, а може би дори два.
— Първата смърт? Искаш да кажеш, че това е нещо обичайно — да се заровиш в земята като мен?
— Обичайно е сред тези, които оцеляват. Ние умираме и отново възкръсваме. Онези, които не се заравят в земята за някакви периоди от време, обикновено не оцеляват дълго.
Бях смаян, но всичко това бе напълно разумно. И ми хрумна ужасната мисъл, че ако Ники се бе заровил в земята, вместо да влезе в огъня… Ала сега не можех да мисля за Ники. Иначе щях да започна да задавам безсмислени въпроси. Дали Ники го има някъде? Или вече го няма? Има ли ги някъде братята ми? Или вече ги няма?
— Но не биваше да се изненадвам, че при тебе това се случи тогава — обобщи той, сякаш не бе доловил тези мисли или не искаше все още да се обръща към тях. — Ти загуби твърде много от онова, което за теб бе безценно. И твърде бързо видя и научи много.
— Ти откъде знаеш какво се е случвало с мен? — попитах.
Той отново се усмихна, едва сдържа смеха си. Смайваща сърдечност се излъчваше от него, смайваща непосредственост. Речта му бе жива и абсолютно съвременна. Тоест, той говореше като добре образован французин.
— Аз не те плаша, нали? — попита.
— Не мисля, че си имал такива намерения — отвърнах.
— Нямам — той махна пренебрежително. — Но твоето самообладание при все това е малко изненадващо. Да отговоря на въпроса ти: аз узнавам какво се случва на нашите себеподобни по цял свят. И, честно, невинаги разбирам как и защо го узнавам. Силата нараства с възрастта, както и всичките ни способности, ала тя остава изменчива, неподвластна на овладяване. Има моменти, когато чувам какво се случва с нашите себеподобни в Рим или дори в Париж. И когато някой друг ме зове, както ме зовеше ти, аз чувам този зов от поразителни разстояния. И мога да открия източника му, както сам се убеди.
Но сведенията стигат до мен и по други начини. Зная за посланията, които ти ми оставяше по стените из цяла Европа, защото ги четях. И бях чувал за тебе от други. И понякога ние с теб се оказвахме близо един до друг — по-близо, отколкото някога си предполагал, и аз чувах мислите ти. И сега чувам мислите ти, разбира се, и съм сигурен, че си наясно. Но предпочитам да общувам чрез думи.
— Защо? — попитах. — Мислех, че по-старите изобщо биха се отървали от речта.
— Мислите са неточни — отвърна той. — Ако отворя разума си за теб, аз не мога да проследявам онова, което ще прочетеш там. А когато аз чета твоите мисли, е възможно да разчета неправилно онова, което чувам и виждам. Предпочитам да използвам реч и да позволявам на умствените си способности да работят с нея. Обичам да предавам чрез звук важните си съобщения, и гласът ми да бъде чут. Не обичам да прониквам в чужди мисли без предупреждение. И, откровено казано, смятам, че речта е най-великият дар, споделен от смъртни и безсмъртни.
Не знаех как да отговоря на това. Отново, то бе напълно разумно. Ала заклатих глава.
— И държанието ти — додадох. — Ти не се движиш като Арман или като Магнус, както мислех, че древните…
— Тоест, като призрак? Но защо? — той отново се разсмя тихо, чаровно. Отпусна се още малко на стола, вдигна коляно и подпря стъпало на седалката, също като мъж в личния си кабинет. — Имаше, разбира се, времена, когато всичко това бе много интересно. Да се плъзгаш и сякаш да не крачиш, да заставаш в пози, неудобни или невъзможни за смъртните. Да прелиташ кратки разстояния и да се приземяваш безшумно. Да местиш предмети от едното желание да го направиш. Но в края на краищата, всичко това е незряло. Човешките жестове са елегантни. Има мъдрост в плътта, в начина, по който човешкото тяло върши всичко. Обичам звука от стъпките ми по земята, да усещам предметите с пръстите си. Освен това, прелитането дори на кратки разстояния и местенето на предмети само с напрягане на волята са изтощителни. Мога да го сторя, когато ми се наложи, както видя и ти, ала е много по-лесно да върша нещата с ръцете си.