Бях възхитен от това и не се опитвах да го скрия.
— Един певец може да пръсне стъкло, ако вземе нужната висока нота — продължи той, — но най-простият начин за всеки да счупи стъкло е просто да го пусне на пода.
Този път открито се разсмях.
Вече започвах да свиквам как лицето му преминава от съвършенството на маска към изразителността и постоянната жизненост на погледа му, която ги обединяваше. Оставяше впечатление за спокойствие и откритост от страна на един смайващо красив и проницателен мъж.
Ала онова, с което не можех да свикна, бе усещането за присъствие, за сдържаното, непосредствено присъствие на нещо, притежаващо изключително могъщество, опасно могъщество.
Изведнъж се поизнервих, напрегнах се. Обзе ме необяснимо желание да заплача.
Той се наведе напред, докосна опакото на дланта ми с пръсти и ме разтресе удар. Бяхме свързани от докосването. И въпреки че кожата му бе копринена като кожата на всички вампири, тя бе по-малко податлива. Все едно те докосва каменна ръка в копринена ръкавица.
— Доведох те тук, защото искам да ти разкажа какво зная — каза той. — Искам да споделя с теб всички тайни, които притежавам. По няколко причини бях привлечен от теб.
Бях запленен. И чувствах приближаването на съкрушителна любов.
— Но те предупреждавам, че това крие опасност — продължи той. — Аз не притежавам окончателните отговори. Не мога да ти кажа защо съществуваме ние. Мога само да ти разкажа за нас повече от всеки, който ти е разказал нещо досега. Мога да ти покажа Онези, които трябва да бъдат пазени, и да ти разкрия какво зная за тях. Мога да ти обясня защо по мое мнение съм оцелял толкова дълго. Тези познания могат донякъде да те променят. Но така е винаги с всяко познание, предполагам…
— Да…
— Ала когато ти дам всичко онова, което имам да ти давам, ти пак ще си точно онова, което си бил преди: безсмъртно създание, което трябва да намери свои собствени основания за съществуване.
— Да, основания за съществуване — в гласа ми прозвуча леко огорчение. Но бе хубаво да го чуя, изказано по този начин.
Ала ме изпълни мрачна представа за себе си — гладно и покварено създание, което чудесно се справя със съществуването без основания, могъщ вампир, който винаги взема точно каквото иска, без значение кой какво казва. Зачудих се дали му е известно доколко съвършено ужасен съм аз.
Причината да убивам бе кръвта.
Признавам. Кръвта и чистият екстаз от кръвта. И без нея ние бяхме просто люспи, какъвто бях и аз в египетската пръст.
— Само запомни предупреждението ми, че после обстоятелствата пак ще си са същите — рече той. — Ала ти може би ще си променен. Може да се почувстваш още по-безутешен, отколкото когато дойде тук.
— Но защо реши да разкриеш това на мен? — попитах — Несъмнено и други са те издирвали. Сигурно знаеш къде е Арман.
— По няколко причини, както вече ти казах. И може би най-основателната причина е начинът, по който ти ме диреше. Твърде малко създания на този свят действително дирят знание. Смъртни или безсмъртни, малцина питат в действителност. Напротив — те се опитват да изтръгнат от неизвестното отговорите, които вече са оформили в собствените си мозъци. Потвърждения, оправдания, форми на утеха, без които те не могат да продължат да съществуват. Да попиташ наистина значи да отвориш вратата на бурята. Отговорът може да унищожи въпроса и онзи, който го задава. Ала ти действително задаваш въпроси, още откакто напусна Париж преди десет години.
Разбирах това, ала твърде неясно.
— Ти имаш малко предубеждения — продължи той. — Всъщност смайваш ме, защото си позволяваш една тъй необикновена простота. Ти искаш цел. Искаш любов.
— Вярно е — вдигнах леко рамене аз. — Доста незряло, нали?
Той отново се разсмя тихо.
— Не. Не е. Все едно осемнайсет столетия западна цивилизация са породили невинна душа.
— Невинна душа? Не може да говориш за мен!
— През този век толкова много се говори за благородството на дивака — обясни той, — за покваряващата сила на цивилизацията, за това как трябва да намерим обратно изгубения път към невинността. Е, всичко това всъщност са глупости. Истински първобитните хора могат да бъдат чудовища в своите схващания и очаквания. Те нямат понятие за невинността. Нито пък децата. Но цивилизацията най-сетне създаде хора, които се държат невинно. За първи път те се оглеждат и казват: „Какво, по дяволите, е всичко това!“