Никъде по бялата кожа не се издуваше вена, никъде нямаше ни гънчица, ни бръчица. Дори и тънките щрихи по устните, каквито Марий все още имаше. Гърдите им не се повдигаха и не спадаха — сякаш не дишаха.
И докато се вслушвах в покоя, не долавях никакви мисли откъм тях, нито ударите на сърцата, нито потока на кръвта.
— Но то е там, нали? — прошепнах.
— Да, там е.
— А ти… — водиш ли им жертви, искаше ми се да попитам.
— Те вече не пият.
Дори и това бе страшно! Дори и това удоволствие не им бе достъпно! И все пак, ако си представя какво би било — те се стрелват, само колкото да повалят жертвата, и после отново застиват неподвижни, ах! Не, би трябвало да изпитам облекчение. Но не изпитвах.
— Много, много отдавна те все още пиеха, но само веднъж годишно. Оставях им жертвите в светилището — злодеи, вече изтощени и близо до смъртта. Връщах се и ги намирах повалени, а Онези, които трябва да бъдат пазени, изглеждаха досущ както преди. Само цветът на плътта бе малко по-различен. И нито капка пролята кръв.
Това ставаше винаги по пълнолуние и обикновено напролет. Други жертви, които им оставях, така и не докосваха. А после престанаха да пируват дори и веднъж в годината. Продължих от време на време да им водя жертви. И веднъж, след като бе изминало цяло десетилетие, те приеха една. Отново беше пълнолуние, и беше пролет. А после — вече не, поне за половин век. Загубих му вече броя. Мислех, че може би трябва да виждат луната, да знаят, че сезоните се сменят. Но, както се оказа, това нямаше значение.
Не са пили нищо от времето преди да ги откарам в Италия. Това беше преди триста години. Дори и в египетската жега не пиеха.
— Ала дори когато се е случвало, ти никога не си го виждал с очите си?
— Не съм — потвърди той.
— Не си ги виждал да помръдват?
— Не съм, от… самото начало.
Отново се разтреперих. Гледах ги и си представях, че ги виждам как дишат, виждам как устните им се раздвижват. Знаех, че е илюзия. Но тя ме влудяваше. Трябваше да изляза оттук. Пак щях да се разплача.
— Понякога, когато идвам при тях, намирам промени — каза Марий.
— Как? Какво?
— Дреболии — обясни той и се загледа в тях замислено. Посегна и докосна огърлицата на жената. — Тя харесва тази. Явно е такава, каквато е нужна. Имаше и друга, която намирах скъсана на пода.
— Значи те могат да се движат.
— Първия път си помислих, че огърлицата е паднала. Но след като три пъти я поправях, разбрах, че това е глупаво. Тя я късаше от врата си или чрез мисъл я караше да падне.
Зашепнах ужасено. А после се почувствах засрамен, че съм го сторил в нейно присъствие. Исках веднага да изляза. Лицето й бе като огледало на всичко, което си въобразявах. Устните й сякаш се извиваха в усмивка, макар и да не помръдваха.
— Случвало се е и с други украшения — украшения с изписани по тях имената на богове, които не им се нравят, мисля. Веднъж се счупи ваза, която бях донесъл от една църква — беше се пръснала на парчета, сякаш от погледите им. А е имало и още по-стряскащи промени.
— Разкажи ми.
— Влизал съм в светилището и съм намирал единия или другия изправени.
Ужасът бе твърде голям. Искаше ми се да го задърпам за ръката и да го извлека оттук.
— Него веднъж го намерих на няколко крачки от стола. А друг път жената я заварих до вратата.
— Опитвала се е да излезе? — прошепнах.
— Може би — отвърна той замислено. — Но те лесно биха могли да излязат, стига да поискат. Когато чуеш цялата история, сам можеш да прецениш. Винаги, когато ги откривах преместени, ги връщах обратно. Нареждах крайниците им така, както бяха преди. За това е необходима грамадна сила. Те са като гъвкав камък, ако можеш да си го представиш. И щом аз притежавам такава сила, представи си каква е тяхната.
— Да пои… да поискат, казваш. Ами ако искат да вършат всичко, ала вече не могат? Ами ако най-върховните им усилия могат да ги отведат едва до вратата?
— Мисля, че тя би могла да строши вратата, стига да поиска. Щом аз мога да отварям резета с мислите си, на какво ли е способна тя?
Погледнах хладните им, отчуждени лица, издължените им хлътнали бузи, големите, спокойни уста.
— Ами ако грешиш? Ами ако те чуват всяка дума, която си разменяме, и тя ги разгневи, оскърби…
— Мисля, че те наистина чуват — отвърна той. Отново се мъчеше да ме успокои, бе хванал ръката ми и бе снишил глас.