Щом влязохме в осветената стая, аз рухнах на креслото и скрих глава в шепите си. Той стоеше, без да помръдва, и ме гледаше, и когато го осъзнах, аз вдигнах глава.
— Тя ти каза името си — рече той.
— Акаша! — възкликнах. Беше сякаш грабваш и измъкваш дума от вихъра на разпадащ се сън. — Тя ми го каза! Аз произнесох „Акаша“ на глас — погледнах го, умолявах го да ми даде отговори, някакво обяснение за враждебността, с която се взираше в мен.
Струваше ми се, че ще загубя разсъдъка си, ако лицето му не добие отново изразителност.
— Сърдиш ли ми се? — попитах.
— Шшшт. Тихо.
Аз не чувах нищо в тишината. Освен морето, може би. Може би пращенето на фитилите в стаята. Може би вятъра. Дори и техните очи не изглеждаха толкова безжизнени, колкото неговите сега.
— Ти караш нещо в тях да се пробужда — прошепна той.
Изправих се.
— Какво значи това?
— Не зная — отвърна той. — Може и нищо да не значи. Ковчегът все още е отворен и те просто седят там, както винаги. Кой знае?
И внезапно почувствах всички онези дълги години, през които той е искал да узнае. Бих казал векове, ала не можех да си представя векове. Дори и сега. Усетих как години и години наред се е мъчел да изтръгне от тях и най-дребния знак и не е получавал нищо, и знаех, че сега се пита защо аз я бях накарал да ми сподели тайната на името си. Акаша. Бяха се случили някакви събития, ала те се бяха случили по римско време. Мрачни събития. Ужасни събития. Страдания, неописуеми страдания.
Образите побеляха. Тишина. Той стоеше сред стаята като светец, свален от олтар и зарязан на пътеката между пейките в църквата.
— Марий! — прошепнах.
Той се сепна и лицето му бавно доби топло изражение. Той ме погледна нежно, с някаква почуда.
— Да, Лестат — и той стисна окуражително ръката ми.
Седна и ме подкани с жест да седна и аз, и отново се разположихме удобно очи в очи. И равномерната светлина в стаята ни окуражаваше. Окуражителна бе и гледката на нощното небе през прозорците.
Предишната му живост се завръщаше, а и искрата на доброто настроение в очите му.
— Още няма полунощ — рече. — И по островите всичко е добре. Ако не ме обезпокоят, мисля, че има време да ти разкажа цялата история.
5
Случи се в четирийсетата ми година, в една топла пролетна нощ край римския град Масилия в Галия. Седях в една мърлява крайбрежна таверна и си дращех записки по моята история на света.
Таверната беше възхитително мръсна и претъпкана — свърталище на моряци и скиталци, пътешественици като мен, мислех си аз — обичах ги всичките общо, макар и повечето от тях да бяха бедни, а аз да не бях, и да не можеха да прочетат какво пиша, когато надничаха през рамото ми.
Бях пристигнал в Масилия след дълго и усърдно пътешествие, отвело ме във всички големи градове на Империята. Пътувах до Александрия, Пергамон и Атина, наблюдавах и описвах хората, а сега се бях запътил да обиколя градовете на Римска Галия.
Не бих могъл да бъда толкова доволен тази вечер, ако си бях в моята библиотека в Рим. Всъщност таверната ми допадаше повече. Където и да отидех, аз издирвах подобни места, на които да пиша — поставях свещта, мастилницата и пергамента на някоя маса до стената и най-добрата работа свършвах привечер, когато кръчмите бяха най-шумни.
Като се оглеждам назад, по-лесно се вижда, че целия си живот съм прекарал сред трескава дейност. Бях свикнал с мисълта, че нищо не би могло да ме засегне неблагоприятно.
Бях израсъл като незаконен син в богата римска къща — обичан и глезен, позволяваше ми се да правя каквото си поискам. Законните ми братя трябваше да се безпокоят за бракове, политика и война. На двайсет години аз бях станал ученият и летописецът, онзи, който надигаше глас на пиянски гуляи, за да урежда исторически и военни спорове.
По време на пътешествията си разполагах с много пари и с документи, които ми отваряха врати навсякъде. Да кажа, че животът е бил благосклонен към мен, би означавало да се изразя твърде скромно. Аз бях една изключително щастлива личност. Но истински важното тук е, че животът никога не ми бе дотягал, нито ме бе мачкал.
Изпълваше ме чувството, че съм непобедим, както и едно постоянно удивление. И всичко това се оказа важно за мен по-късно, както за теб се оказаха важни твоите гняв и сила, също толкова важно, колкото отчаянието и жестокостта биха могли да са за духовете на други.