Беше ми втръснало да слушам за всички тия стари обреди, според които всеки човек, застрашен от болест или нещастие, трябва да поднесе човешка жертва на бога, ако иска да го пощадят, и всичките останали свещени вярвания, съдържащи все същото простодушно варварство.
— Щях да се боя, но бих приел — прошепна той. — Ала знаеш ли кое е най-ужасното в твоята участ? Че твоята душа ще бъде заключена в тялото ти за вечни времена. Тя няма да има възможността след естествена смърт да премине в друго тяло или в друг живот. Не, дорде съществува времето, твоята душа ще бъде душата на бога. Цикълът на смъртта и прераждането ще се затвори в теб.
Пряко волята ми и въпреки презрението, което изпитвах към неговата вяра в прераждането, това ме накара да млъкна.
Усетих злокобната тежест на неговото убеждение, почувствах тъгата му.
Косата ми израсна дълга и гъста и жежкото лято се стопи в прохладните есенни дни. Наближаваше, както всяка година, големият празник Сауин.
И все пак аз не се отказвах от моите въпроси.
— Колцина сте превърнали така в богове? Какво толкова има в мен, та ви накара да ме изберете?
— Аз никога не съм довеждал човек, за да стане бог — отвърна той. — Ала богът е стар, лишен е вече от магия. Ужасна беда го застигна, и за тези неща аз не мога да говоря. Той избра своя наследник — изглеждаше уплашен. Винаги се разбъбряше прекалено много. Нещо будеше най-дълбоките му страхове.
— А откъде знаеш, че той ще пожелае мен? Имате ли още шейсет кандидата, натикани в тази крепост?
Той поклати глава и в пристъп на неприсъща му непосредственост възкликна:
— Марий, ако ти не пиеш от Кръвта, ако не станеш баща на нова раса от богове, какво ще стане с нас?
— Де да ми дремеше, приятелю — отвърнах.
— Ах, беда! — прошепна той. Последва дълъг приглушен разказ за възхода на Рим, за ужасните нападения на Цезар, упадъкът на народ, живял в тези гори и планини от време оно, презирал градовете на гърците и римляните и предпочитал благородните крепости на могъщите племенни вождове.
— Цивилизациите преживяват възход, а после упадък, приятелю — казах. — Старите богове отстъпват пред нови.
— Ти не разбираш, Марий — възрази той. — Нашият бог не е бил победен от вашите идоли и онези, които разказват техните лекомислени и сладострастни истории. Нашият бог е прекрасен, сякаш самата луна го е създала с лъчите си, и говореше с глас, чист като светлика, и той ни водеше във велико единство с всичко, което е единственото спасение от отчаянието и самотата. Ала бе поразен от ужасна беда, а из цялата северна страна други богове погинаха. Сполетя го отмъщението на слънчевия бог, но как слънцето е влязло в него в часовете на мрака и съня, нито на нас, нито нему е известно. Ти си нашето спасение, Марий. Ти си смъртният, Който знае и е Учен и може да се учи, и който може да слезе в Египет.
Замислих се за това. Замислих се за старата вяра в Изида и Озирис и за онези, които твърдяха, че тя била Майката Земя, а той — зърното, а Тифон, убиецът на Озирис, бе огънят на слънцето.
И сега този благочестив посредник на бога ми разправяше, че слънцето е открило неговия нощен бог и причинило голяма беда.
Най-сетне разсъдъкът ми се огъна.
Твърде много дни бях прекарал в пиянство и самота.
Лежах в тъмното и си пеех химните на Великата майка. Ала тя за мен не бе богиня. Не беше Диана от Ефес с нейните многобройни редове от пълни с мляко гърди, нито ужасяващата Кибела, нито дори нежната Деметра, чийто траур за Персефона в земята на мъртвите бе вдъхновил свещените Елевзински мистерии. Тя бе силната, добра почва, чийто мирис усещах през малките зарешетени прозорчета на къщата, вятърът, който донасяше влажното сладко ухание на тъмнозелената гора. Тя беше цветята по ливадата и люлеещата се трева, водата, която чувах сегиз-тогиз да бълбука, сякаш бликаше от някой планински извор. Тя бе всичко онова, което аз все още имах в тази грубо скована дървена барачка, където всичко останало ми бе отнето. И знаех само онова, небето знаят всички хора — че цикълът на зимата и пролетта и всичко, що расте, съдържа някаква върховна истина, която възкръсва без митове и без езици.
Гледах през решетките звездите горе и ми се струваше, че умирам по най-нелепия и глупав начин, сред хора, които не будеха възхита в мен, и обичаи, които бих отменил. И все пак привидната святост на всичко това ме бе заразила. Тя ме караше да драматизирам и да мечтая, и да се поддам, да се видя в центъра на нещо, притежаващо своя собствена величествена красота.